Без предварителна утоворка, без закъснения, без обидени или разочаровани. Летището е територия, която те провокира да търсиш, да се бориш със страховете си, да изпитваш нетърпение от срещата с непознатото или добре познатото спокойствие на дома. Аз харесвам усещането да съм на летище, по средата между оставеното и неочакваното. Но невинаги летищата по света са били гостоприемни към мен.
Предполагам, че и на теб, дръзнал да се освободиш от прегръдката на обичайното, са ти познати подобни преживявания.
Беше около 22 часа, слизайки по металната стълба от самолета, усетих влагата да пълзи по кожата ми, беше като меко, лепкаво животно, което ме обгръща с топлите си пипала. Големият бетонен търбух на летището в Каракас ме погълна наред с останалите пътници от полета от Мадрид. Вървяхме по облицовани с плочки и неуютни коридори, върху главите ни ни следваха метални тръби, които завиваха вляво или вдясно, скриваха се зад квадратни плоскости, които на повечето места липсваха. Усещах мирис на бетон и студено желязо, всеки от пътниците теглеше своя куфар, нетърпелив да продължи полета си до крайната цел. Наложи се да чакам дълго време на извилата се опашка, а наоколо глъчката от току-що събудили се деца, високото говорене на закръглени боливийки, сърдитите възклицания на високомерни европейци и носовият глас на оператора, който предупреждаваше нещо на испански по уредбата, се смесваха в странна какофония. Чувствах се неканена на това летище, всичко в него ми се струваше негостоприемно, исках по-бързо да дойде моят ред, за да се оттегля в залата за чакащи. Не че и там, на червените пластмасови столове, не бяха налягали уморени хора с огромни бохчи с багаж, опънали босите си крака в различни посоки...
Минаваше 23 часа, а умората и отегчението отдавна се бяха шмугнали сред чакащите, дойде и моят ред и задоволството ми от това, че всичко ще приключи само след минута, продължи изключително кратко. Безизразното лице на жената зад стъклото проговори с още по-безизразен глас само за да ми съобщи, че аз нямам направена резервация за следващия полет на Аеропостал, ще се наложи да изчакам, докато се намери свободно място, за да продължа до Кито...
Вървях из същите студени коридори, опитвайки се да получа поне някаква информация от мустакатия служител, който категорично отказваше да говори на език, различен от испански, някой дръпна паспорта от ръцете ми и го замени с лист с името ми, такава била процедурата, нямам право да излизам от летището със своите документи. Влизах в и излизах от различни стаи, посрещаха ме и ме изпращаха все едни и същи безизразни лица, накрая голямата стъклена врата се отвори и аз се оказах във Венесуела, трябваше да остана там четири дни, едно неочаквано и непланирано пътешествие, срещи с хора, които няма да забравя, а и едва ли ще срещна отново...