Синьо небе. Нахвърляни по хоризонта, нахално бели, пухкави облачета мият крака в морето. Шум на разбиващи се вълни и малко августовско слънце. Наситена миризма на море и сливащи се звуци от случайни разговори и приятен джаз. Като кадър от филм, но не от онези сладникавите, които оставят усещане за нереалност след себе си. Филм, който можеш да преживееш отново и отново. Да подреждаш сам облаците по хоризонта, да засилваш драматизма с повече сиво или романтичната меланхолия с искрящо чисто, да променяш посоката на полета на чайката. История, която се случва сега и ще остане задълго в мислите ми. Гледам и се опитвам да затворя в кутията на спомените всяка минута, всяка пореща хоризонта чайка, всеки звук. Нали спомените не се променят, не можеш да накараш съзнанието си да смени един спомен, едно усещане с друго, няма как да се върнеш след време и да смениш един кадър с друг, дори да промениш местата им. Те вървят последователно, имат си невидима нишка, която неотлъчно следват, нищо че не можеш да разбереш логиката. Само те знаят как ще свърши всичко, ти можеш да участваш, но нямаш право да променяш. Участваш в настоящето, докато не разбереш, че всичко вече се е случило. Докато не се превърнеш в свидетел на нещо минало. Тогава услужливо се отваря кутията със спомените и в нея настаняваш това, което съзнанието ти е успяло да запамети. Колкото и да си мислим, че имаме нужда от нови и нови стимули на фантазията, нови и различни преживявания, накрая си даваме сметка, че там, в онази кутия, остават едни и същи спомени. Онези, свързани със спокойствие, разбиране, търсене, очакване, обещание... Всичко останало се размива някъде в синьото на хоризонта, сякаш никога не е било. Така и нуждата от добавени подсладители не променя истинския вкус, само за кратко ни кара да го забравим.