Пепа Витанова, снимка

Пътуването е медитация. Време за размисъл, начин да откриеш себе си, но и начин да избягаш от себе си. Да се отклониш от обичайния ежедневен график и да намериш липсващото парче от пъзела: любов, смисъл, вдъхновение. Пътуването ти помага да разбереш какво търсиш и от какво всъщност нямаш особена нужда. Пътуването е и търсене на Дом. На Пристан отвъд зоната на торнадото. Дом, който не само ще те приюти, но и ще те прегърне.
 
Няма нищо случайно в едно пътешествие. При последните си пътувания винаги се прибирам у дома с нещо, което съм изгубила по пътя. Веднъж това беше етнохит. Аниматорите от хотела в Ичмелер пускаха песента по няколко пъти на ден – за настроение, сутрешно раздвижване край басейна, романтичен вечерен танц. Беше микс от индийски, ориенталски и съвременни ритми. Песен, която носеше мъдрите послания на Даттатрейа – Учителя, въплъщение на триадата Брахма, Вишну и Шива. Веднъж го запитали защо е толкова щастлив и той отговорил:

„Земята ме научи на търпение и великодушие.
Океанът ме научи да не се променям независимо от бурите.
Огънят ме научи да излъчвам ярка вътрешна светлина.
Въздухът ме научи да се движа свободно навсякъде и да не се задържам на едно място.
Водата ме научи колко чистота е нужна за доброто здраве.
Небето ме научи да стоя над всичко, но да обгръщам всички неща.
Луната ме научи, че егото остава непроменено, макар че външният му вид се мени.
Слънцето ме научи, че сияйният образ се отразява във всяка гладка повърхност.
Гълъбът ме научи, че любов означава да изхранвам семейството си.
Пчелата ме научи да събирам блага мъдрост от места, където никой не предполага, че я има.
Змията ме научи да съм доволен, че живея в достатъчно голяма къща и да не строя дворци.
Рибата ме научи да не налапвам стръвта.
Бухалът ме научи да стоя кротко и да се задоволявам с храната, която имам.”

Така и не намерих време в Турция да попитам за името на певицата и песента. Още с връщането си на софийското летище усетих, че мелодията страшно ми липсва. Мислех, че ще я открия лесно, че е летен хит, прекосил и нашата граница, и още като пусна радиото, ще я чуя. Търсих я в продължение на месеци – обикалях музикалните щандове, обаждах се в хотела в Ичмелер, писах имейли, рових се в интернет. Открих Ади Шакти на Нона Йотова, която малко напомняше на „моята“ песен. Но не беше същата. Все още се ослушвам за изгубения хит, знам, че пак ще го чуя някой ден.  

Казват, че във всеки възрастен се е сгушило дете, което търси своята изгубена играчка. Миналото лято имах шанса да си върна любимото изгубено мече. Открих го на една бензиностанция по магистралата между Венеция и Милано. Заливащо се от смях мече – при допир с ръка или в друг предмет то започваше да се търкаля и да се кикоти с най-заразителния смях, който някога съм чувала. Можеше да бъде мое срещу 14 евро. Не знам защо не го купих тогава – струваше ми се, че ще го открия и в друг магазин. После го търсих в Милано, на летището, във всички софийски магазини, по всички други летища и европейски градове, които прекосих. Но го нямаше. В интернет открих само далечния му американски братовчед – Елмо, смеещ се от гъдел. Неговият смях обаче въобще не можеше да се сравнява с този на моето мече. То ми липсва толкова много, че нищо чудно един ден да повторя маршрута на италианското си пътешествие само за да го намеря. Струва ми се, че ако го внеса у дома, с него ще дойдат и радостта, и късметът, и надеждата в очите на вътрешното ми дете. И хармонията вкъщи – когато стане напечено и мрачно, ще погъделичкам мечо и напрежението ще изчезне.

Това лято се върнах от Андалусия без куфар и без един бленуван мъж. Огненият непознат виждах всяка сутрин и вечер в хотела. Стояхме на съседни маси и се наслаждавахме на вкусната испанска кухня. На закуска сервираха шампанско (представете си какъв разкош) и той вдигаше към мен чаша за наздраве. В деня, в който трябваше да отлетя към София, непознатият ме заговори пред бюфета с плодовете и салатите. Беше от Страсбург, който за мен винаги ще си остане вече СтрасТбург. Не му казах, че си тръгвам, нямахме пресечен език – той говореше само немски и френски, аз – английски и руски. Като кацнахме в София, се оказа, че куфарът ми е останал в Малага. Сякаш е усетил копнежа ми по непознатия и е решил, след като аз нямам куража да следвам емоциите си, той да се отклони от правия път. Да остане близо до мъжа, обсебил мислите ми. Сякаш ми казваше: „Ти и този път изпусна мечтата си. Писна ми вече от теб.” Куфарът ми все още пътува – откриваха го в Белфаст, после в Манчестър, след това отскочи до Хонолулу, а днес (познай!) се оказа в Страсбург. Вече не съм сигурна, че го искам обратно в София. Струва ми се по-логично да отида да си го взема от СтрасТбург. Там сигурно ще намеря и смеещото се мече, и песента, и огнения непознат.