Корабчето плавно поклащаше металното си тяло, натопено в морското синьо, докато се носеше уверено към острова. Минаваше 10 часът, а денят обещаваше да е дълъг и също толкова горещ. Наоколо рибарски лодки, ескортирани от ята поизгладнели чайки, бяха потънали в обичайните си задължения. Градът се къпеше в маранята на последните августовски дни. Отново въпросите ме доведоха дотук. Все тези въпроси, които ме карат да търся, да тръгвам на път, без да съм сигурна в посоката или крайната цел. Въпросите, които, веднъж пуснати, се превръщат в огромни цветни кълба, въртят се и създават свои нови кълба, които се сливат с предишните и не ми дават мира, докато не въдворя ред в тази цветна експлозия, породена от някакво съмнение.
„Право на всеки е да се съмнява”... разбърквах в съзнанието си последните прочетени текстове в интернет по повод на археологическото откритие на проф. Казимир Попконстантинов на остров Свети Иван и недоумението ми растеше с всеки ред. Защо такова озлобление, примесено с нездраво съмнение. Ще доведе ли до нещо градивно тази негативна позиция. Помагат ли ни настървението и обвинението? Поне по отношение на тези въпроси отговорът ми е категоричен – не. До нищо добро не ни е довела лошотията, но дали някога ще го разберем? За себе си получих отговори, а си мисля, че и всеки, дръзнал да обвинява и да се съмнява, е добре преди това да отиде и да види, да поговори с по-знаещи от него, а след това да драска анонимно в интернет.
Да се върна обаче на съмнението – основната движеща сила на човечеството хилядолетия наред. Все същите съмнения.
„Дали това е пътят, който трябва да измина?“, все питал човекът, а пътят бавно изправял попревитата си и прашна снага и отговорил:
„Ти знаеш ли къде искаш да стигнеш?“
„Там, където ще намеря отговорите“, продължавал да упорства човекът.
„А кои са въпросите, които си задаваш?“, не спирал да се интересува пътят... и дали всъщност отговорите не са дошли преди въпросите, седят някъде отстрани и се кискат. Така продължава този разговор вече толкова дълго. Дали точно това не променя и обичайния ред на нещата, и пътя, и човека.
Островът се изправи пред погледа ми, пазещ толкова много тайни, само той и морето имаха право да се съмняват, но не го правеха, защото вече знаеха отговорите. А човекът все се съмнява, подлага на съмнение дори собственото си съмнение. Тогава как ще извървим това, което ни е начертано? Как ще постигнем това, което ще ни промени?