Брой 8

Хора

МОХАМЕД ХАЛАФ. ТАМ, КЪДЕТО МЪКАТА Е БЕЛЯЗАЛА ЛИЦЕТО НА ВСЕКИ ЧОВЕК


Емил Бонев, снимка

Изкушавам се да ви разкажа тази история като приказка, тъжна, но с щастлив край. Приказка за Острова на страха, чиито жители са вечно тъжни, лицата им са изтерзани, а очите им са пълни с мъка. И по-точно история за живота на един от тези жители, който напуска „острова” и семейството си, за да може да живее, говори и пише свободно.

Малкото момче с буден дух
Бакуба, градът, в който е роден Мохамед Халаф, се намира на 60 км от Багдад. Мохамед израства в семейството на шивач, с още петима братя и две сестри. От малък много обича да чете и до днес помни улицата в Багдад, водеща от автобусната спирка до книжарницата, от която всяка седмица си купувал различни списания. Продавал вестници, работил в книжарница и мечтаел един ден да стане журналист.
“Баща ми имаше шивашко ателие и когато прочитах списанията, които си бях купил, ги продавах в ателието, а със спечелените пари си купувах нови. Непрекъснато четях, започнах да купувам и списания с добри журналистически материали и от тях се учех, как се пише. Как трябва да изглежда един материал или новина.”
Така пораснал с истории за живота на различни хора, интересни цивилизации и култури. Баща му обаче не бил съгласен с този избор, защото се надявал един ден Мохамед да се заеме със семейното шивашко ателие.
Но Мохамед бил твърдо решен да следва пътя, който е избрал, и се записал да учи в Багдадския университет, специалност арабска филология. Така се запознал и сприятелил със свой състудент, който му намерил работа във вестник.
“Случи се през 1971, бях едва 20-годишен. Вестникът беше на Кюрдската демократична партия...” Не след дълго той става добър журналист, пише за проблемите на хората и изразява несъгласието си с управниците.

Трудният път на истината
“Докато завърша Университета, работих в няколко вестника. Предпочитах да пиша материали за истинския живот, за хората на улицата, за проблемите им и за това, което мислят. Завърших и трябваше да вляза в армията. Но по това време беше трудно за един човек, който работи във вестник, да отиде в армията. Вече се бях превърнал в неудобен за властимащите. Започнаха да ме викат за разпити, водиха ме във Военното разузнаване. Имаше репресия, арестуваха хора, биеха ги и ги затваряха, но това беше само началото на агресията от страна на управляващите...”
След като е уволнен с още 15 човека от вестника, в който работи – Ал джамурия (Република), той решава, че за него ще е по-добре да напусне страната. И само след няколко дни разбира, че е бил прав, защото започват арести на хората от списъка с уволненията.
За да си вземе дипломата, е принуден да излъже, че е член на управляващата партия БААС и за няколко дни и кратко сбогуване със семейството си напуска Ирак. “Часове преди да замина отидох при семейството си. Казах им, че съжалявам за проблемите, които съм им създал, но че ако остана, ще имат много повече тревоги. Затова по-добре да напусна страната.
Така се разделихме. Не излязоха дори на улицата да ме изпратят, за да не заподозрат съседите, че заминавам. Беше страшно както за мен, така и за тях.”

Двадесет и пет години в изгнание
Първо заминава за Париж, където е спечелил стипендия да продължи обучението си, а през 1979 година идва в България, за да защити докторат по журналистика в Софийския университет. От 1981 работи като кореспондент към Външно министерство, към много арабски издания, прави репортажи за сателитната телевизия на Абу Даби за събитията в страната ни през 1997, а в момента е предимно кореспондент на кувейтския вестник Отечество от Балканите.

Вълнуващата биография на иракския изгнаник продължава на страниците на списание Стандарт За ХОРАТА, брой 8

Коментари


Comments powered by Disqus

Очаквай следващия брой на списание За ХОРАТА на пазара на 21 юли 2012 година