Брой 206

Тема За ХОРАТА

Какво е искал да каже авторът


Забавни са ми сравненията между литературата и секса – как си приличали по това, че и при двете трябвало „малко да се говори, а добре да се прави”. Харесвам и анекдотите за критиците, дето били като старците – знаели как, ама не можели. Вярно говорят хората, че в нещата, казани уж на шега, има най-много истина.

„Бере ли се грозде от тръни...“
Като бях студентка, щом наближеше времето за сесия, всичките ми познати от други университети или специалности завистливо замърморваха: „Какво толкова учите вие, филолозите? По цял ден само романчета си четете!”.
Не че това за четенето на романи по цял ден не е вярно. Дори и антиромани четяхме. Че и стихове, и повести, и разкази, и пиеси, и критика. Но ужасно ме дразнеше това лековато-пренебрежително отношение към четенето и литературата. Въпреки че в онези години дълги редици родна и европейска класика – прекрасно подвързана и с чудесна редакция, стояха на видно място в домовете на голяма част от българите, малцина посягаха към тях. Да не говорим, че в училище приключването на летния списък със задължителна литература за мнозина беше по-неприятно от ваденето на зъб. А ето и още нещо, което говори за националното ни отношение към четенето, писането и литературата – в България е широко разпространена една иронично-обидна фраза: „Много книжки четеш!”. Специално съм питала познати чужденци има ли подобна в техния език. „О, да, има, само че е: „Много филми гледаш!”.

Вероятно учителките ми по литература ще се разсърдят, но години наред в часовете повтаряхме и преповтаряхме едни и същи чужди думи (по-опростени или по-усложнени в зависимост от възрастта ни), отдавна превърнали се в клишета. Въпросът „Какво е искал да каже авторът?” беше задаван на всеки от нас поне по веднъж на ден. През всичките тези години до края на гимназията така и нямам спомен някой да ме е попитал какво аз съм почувствала, когато съм прочела дадена творба. Мнозина от моето поколение не познават прекрасни родни писатели, не са чували за изключително красиви стихове и романи. Не ги обвинявам. Ако не беше огромната домашна библиотека, пълна с какви ли не изкушения и открития, вероятно и аз щях да съм като тях. Спомням си, че в час грижливо записвахме плановете за разбор на произведението, които ни диктуваха. Цели страници от Под игото сякаш изчезваха и в романа оставаха само случката във воденицата, вечерята на чорбаджи Марковото семейство и изпитът. Дори историята със зелената кесия отиваше на заден план, а смъртта на Бойчо Огнянов и Рада много не се коментираше, защото какво има да коментираш една невъзможна любов – тя само разводнява патриотичния патос на творбата. Да не говорим за доктор Соколов и неговата мечка Клеопатра. Днес, като се спомене за Под игото, повечето хора насмешливо или с досада извъртат очи. Защо се изненадваме? В годините, в които мозъкът им е бил най-чувствителен към емоциите, когато се е формирал усетът им към литературата, един роман с прекрасни и живи образи, с очарователни подробности от българския възрожденски живот, с романтика, чудесно преплетена с комични и трагични моменти, се е превърнал в черно-бял лозунг. А в каквото и да обвиняваме Вазов, той лозунги не е писал. Може да е бил наивно романтичен, може да е бил прекалено възторжено емоционален, може да е бил твърде влюбчив и всеки полъх от аромата на „люлека” да го е провокирал за стих, но не е създал и едно клише.

Разминаване
Струва ми се нередно да роптаем, когато около кандидатстудентските изпити по литература се появяват така наречените бисери. Нека не обвиняваме децата за тях – техните глави са натъпкани с готовите фрази, които учителките са искали да чуят в час, със заключенията, които е трябвало да зазубрят на уроците по литература преди кандидатстването. Това е плодът на стреса от изпита, на страха да не се провалят, на опитите да си спомнят всички чужди мисли, които са вкарали в главите си. Бисерите са и осмиваните стремежи на младите да бъдат оригинални, да изразят чувствата си по свой, неповторим начин, различен от нещата, които е трябвало да зазубрят. Някои от тях са толкова откровено комични, че по-скоро трябва да ги виждаме като бунт срещу системата, вместо като незнание. Други са се превърнали в „бисери” поради това, че други хора са вложили в тях допълнителен смисъл. Като се замислиш, баба Илийца наистина „хваща кола, мислейки за младия юнак”. Тя и на монаха „отказва”, пак мислейки за младежа в гората. Но като изхвърлим сексуалния подтекст, какво остава? Една жена, която във времена на смърт се опитва да спаси и малкото живот, до който се е докоснала. Интересното е, че подобни разминавания във възприемането са нормални за литературата, тя дори ги провокира. 

Колко различно би било, ако още от малки научаваме, че литературата е уникално творение на човека. Дар, който позволява не само да изпиташ нещо, а и да го опишеш. И да накараш и другите да го съпреживеят с теб. Това е повече от магия и психология, взети заедно. Ако някой ми е ударил шамар, има два начина да обясня на него или на друг колко ме е заболяло. Мога и аз да ударя шамар на човека, с когото искам да споделя. Определено ще съпреживее с мен и ще съпреживява, докато следите от пръстите ми червенеят по бузата му. Разбира се, на заден план ще останат някои чувства, но като цяло задачата ще бъде изпълнена, а ако някой път поиска пак да се върне към това усещане, аз ще бъда насреща. Вторият начин обаче е по-интересен. Мога и да му опиша как съм се почувствала. Ако се справя добре, той ще усети и паренето по изненаданата кожа на лицето си, и обидата, и безсилието от нея, и гнева, и унижението, и онази остра болка в очите, когато първите сълзи напират да се излеят. Да накараш другите да ти повярват, да се трогнат, да почувстват това, което ти или твоят измислен герой чувствате – това е най-великото умение на човешките същества. „На чужд гръб и сто тояги са малко”, е казал народът ни. Само че има начин да разбереш какво се случва с другия, да извадиш поука, да помъдрееш от наученото. Разбира се, примерът с шамара беше само една малка частица от онова, което можем да съпреживеем чрез литературата. Представи си всички екзотични и далечни места, които никога няма да посетиш, но можеш да усетиш, когато четеш как скърца пясъкът под краката, как влажният въздух на някоя джунгла лепне по кожата ти, как ужасен бягаш от лавата на някой вулкан или от отровните стрели на някое племе. Представи си всички онези хора, които можеш да бъдеш – страстни откриватели, хладнокръвни военни стратези, учени на границата на лудостта, невероятни любовници, фантазьори, дори измамници и подлеци. Литературата не само ти дава информация, тя те променя и обогатява.
Опитвам се да си представя света без нея. Вероятно от новините ще научавам, че някъде има места и събития, до които искам да се докосна, ще гледам живите картинки, но ще получавам само статистика: трийсет души са били обгорени от пожарите при изригването на вулкана и двама са загинали от отровни стрели при нападение на местно племе над изследователски пост. Няма да успея да съпреживея случилото се. Мозъкът ми няма да знае как да ме постави „в кожата” на другия. Ако не съм се парила на жарава, няма да знам какво са изпитали пострадалите от вулкана; а тъй като досега не съм била ранявана от отровна стрела, няма да разбера какво е усещането отровата да се разлива по тялото ми. Преди да прочета Смъртта на Иван Илич от Толстой, не съм чувствала какво е да умираш. Съпреживяването ни прави човешки същества. А да съпреживяваме се учим от литературата.

Дефиниции
Именно заради това свое въздействие литературата вероятно никога няма да бъде дефинирана. Макар че има много опити това да бъде сторено. В древността най-общо за нея се е мислело като за изкуство. По-късно е била определяна като „учене от книгите”, а през XIX век – като корпус от произведения, свързан с даден исторически период или нация. „Пушкиновият Евгений Онегин щеше да бъде написан дори ако Пушкин не беше живял”, казва руският формалист Осип Брик. Както четем в Уикипедия, „днес под литература обикновено се разбира даден обем, съвкупност, група от текстове, най-често обединени под даден общ знаменател - например народност (българска литература), език (англоезична литература), исторически период (средновековна литература) и прочее”. Но само това ли е? Страхувам се, че по това определение таблиците на ЕСГРАОН също биха се превърнали в литература. Съществува и определението „писане с въображение”, което пък веднага слага граница между „фактите” и „измислицата”. Но в литературата се използват такъв огромен брой факти, толкова литературни произведения са изградени на основата на прецизно предадени конкретни исторически събития, че границата между факта и измислицата се размива. Един от най-известните литературоведи на съвременния свят – Тери Игълтън, дава много забавен пример за това размиване. „Комиксите за Супермен, казва той, и романите за Милз и Буун са измислица, но, общо взето, на тях не се гледа като на литература и в никакъв случай не като на Литература. Ако литературата е писане „творческо” или „с въображение”, то значи ли това, че историята, философията и естествените науки са не-творчески, създадени без въображение?” Съществува идеята за мегатекст, в който влизат всички романи, разкази, стихове, пиеси... – и хубавите, и недотам хубавите. В нея ми допада това, че различните творби могат да описват едно събитие от различни и най-невероятни гледни точки и така то ще бъде в този мегатекст цялостно, живо и достоверно въпреки противоречията в различните интерпретации. Интересна ми е идеята за литературата като свободно пространство, където всеки може да „убива” автора или текста и може да се опитва да въздейства на читателите си по какви ли не начини. Харесва ми това, че все още няма и сигурно никога няма да има едно определение какво е това литература.
Това, което не ми харесва, е, че твърде дълго се заприказвах на тема литература – нали помниш правилото „малко да се говори, добре да се прави”. Можех да прекарам това време с някоя хубава книга в ръка.

Коментари


Comments powered by Disqus

Очаквай следващия брой на списание За ХОРАТА на пазара на 21 юли 2012 година