Брой 206

Хора

Теодора Димова. „Не се страхувай”


Ангел Цветанов, снимка

Невинните започват да „гледат” живота с дневник. Теодора Димова пише и къса бясно страниците му, усещала е по-скоро (едва ли детето момиче е знаело тогава), че онова, което не е описано, не се е случило, както и че е трудно да се опише, значи да стане, ако си дъщеря на класик. Въздухът в дома на Димитър Димов е възбуждащ и строг... Много четене, английски, пиано – обичайните занимания на „добрите момичета”, оставят следи. Помагат й да опипва думите веществено, да чува къде трябва да завърши фразата, колкото дълго и многопосочно да тече. Работа в Радиото. От Фюри (1997 г.) до края на века – пиеса след пиеса. В началото на века – скок в жанра (макар още в драмите да е проявявала незачитане на „границите” – класическият диалог съседства с приказност, поезия, многогласие). Появяват се романите Емине, Майките, Адриана – продължение на романа на бащата Роман без име. Както казват някои критици, й върви на прочити, на журита, на публика. Забелязана е, канена е и превеждана в чужбина, отличавана е, най-шумно за Майките – с Голямата награда за Югоизточна Европа. И най-вече следена от публиката. Може сред нея да се появяват невярващи и сърдити, но който вече е влязъл в клуба на въвлечените, каквито и изпитания да му предстоят, не излиза оттам.

Между края и началото
„От какво се страхуваш?” Безумие е да задаваш такъв въпрос на глас, бяхме седнали в шумно попътно кафене, където бръмченето е младо, заето само със себе си. За секунди питането ми остана да стърчи засрамено, въобще неуместно. Слава Богу, засмяхме се почти едновременно. Сигурно й бе по-лесно да започне с времето между края на писането и следващото начало. „Изпитвам потресение от момента, когато разпечатаният текст се превърне в книжно тяло. Текстът вече се е откъснал от теб, оставил е след себе си огромна пустота, това е най-страшното време за писателя, тогава ти се струва, че никога нищо друго няма да задържи вниманието ти.” Какво е ставало, докато е обикаляла около мястото, където е лежал ръкописът с романа на баща й, прекъснат на средата на фразата, прележал там (между Осъдени души и Тютюн) почти седемдесет години? И по-късно, когато е започнала да пише. „Какво правя”, питала се е, като натрупа сноп страници, и й се свършвал куражът, „налудността, която се изисква, за да продължаваш”... един заченат от другиго живот... Много пъти се е опитвала да дава отговора – „първо обичта към баща ми, желанието да се приближи до него. Единствено литературата допуска подобна близост и после, че Адриана е жива, макар и вече много стара – 93-годишна, че чувам гласа й, че я обичам. Че тя вече има нужда от покой. Адриана се оказа изключително важна за мен. Докато пишех, дори не си давах сметка какъв дълъг път изминавам. През нея проумях много неща. Че вярата е най-дълбоката точка в човека, най-деликатното трептение на душата... че срещата с Бога е неминуема, тя е достъпна, ако не се проспи...”

Жажда за яснота
Теодора Димова те отправя да я утоляваш сам. Нейните героини са раздвоени, при все това удивително възможни. Днешни и отвъдни, търсещи и ненамиращи истинския живот, магнетични, сънищно нетленни. Понякога всичко това заедно. В Майките ми се стори, че границата – между виновните и невинните, е положена. Но финалът беше друг. Не исках да го приема. Майките пестят обич към децата си, без да си набавят със спестяванията нито успех, нито щастие. А реалното убийство извършват децата. Убиват учителката Явора, най-близкото им същество... (Децата са героите на романа – казва Теодора, театралната версия е с друго заглавие – Невинните.) Като че ли сюжетът е документален, като че ли е трилър за времето, в което се утаиха едни сенки и насложиха нови, без да се изчистят старите. Не можеш да се лекуваш от края към началото – когато не е достигала любов, а отложената обич с „не сега” е била в излишък. Чул си вече гърмовете, трябва да поемеш ехото. Финалът ме разболя. И питах „защо?”, докато преглътна истината, че грехът се препредава, уголемява се по кармичната верига. Озверяването на децата е ответно на греховете на майките. Тя харесва повече Емине от Майките. И Яна Илинда живее в раздвоение, в паралелни животи, и тя е грешна и невинна, и тя е изкусителка и непораснало дете. Може би защото в романа има изначално пространство за непроумяване.

Догонваме ли ги?
„Децата нямат страх от смъртта, те интуитивно знаят безсмъртието. Постепенно им го насаждаме. Те задават въпроси, на които нямаме отговор. Много често позициите се сменят и с нашата духовна тромавост и леност трябва да ги догонваме. За да се общува истински с детето, трябват енергия и обич... Винаги са ме отблъсквали представления и приказки с много умалителни, уж за да сме по-близко до децата, да бъдем харесвани. Това е начин да се избяга от тяхната сериозност и светлина, от отблясъка, който носят отгоре... Да внушаваш чувство за вина на някого е брутален начин за дресировка, не за възпитание... Дресировка и стаена агресия, която често минава в автоагресия. Виждаме само убийствата, извършени от деца. А самоубийствата им? Нежеланието на едно дете да живее повече? Сигналите, които е давало то и които никой не е забелязал...”    

Книгата човек
Теодора не влиза в разговор за суети и зависти, въобще за лошите енергии в литературните страсти. Смята хапливите припламвания за неважни, те пречат само на авторите им. Светлият кръг, който е очертала около себе си, е защитен и й помага да отделя хубавите парченца от пъзела. „Мисля, че днес литературата ни има силен, многообразен, здравословен живот. Тиражите се покачват, много са вече преводите на български автори в чужбина...” И е удивително спокойна: „Книгата прилича на човек. Има си абсолютно лична, нейна си съдба, тя не може да бъде променяна, каквото и да се прави, както един човек не може да променя съдбата на друг.”

„Невечерният” ден
Морето е тленно, казва Адриана. Можеш да го убиеш, а може и не... Когато е в теб, то е съвсем беззащитно и крехко, то е не повече от стръкче море.” За Адриана разговорът не върви и никоя от нас не го насилва. Трябва да поемеш сам срещата с нещата, за които не може да се говори – греха, покаянието, милостта, любовта, откровението, и да ги смириш, ако успееш.
Преди седмица спря за дълго токът и стана просторно и тихо. Без образи, звуци, събития, „опити” върху доброто и злото. Отворих пак книгата – толкова често се повтаряше в последните страници „Не се страхувай... Страхът е основата на всичките ни беди...” Казва го Адриана на Юра, момичето, издирено да поеме откровението й. Това ли са точните думи, за които Адриана говори, напълно достатъчните за погледа, прекосяващ живота – вече изтеклия и още течащ? Нямаше как да не ги препредам – изпратих ги в съобщения до няколко човека, следващите по моята верига...

Коментари


Comments powered by Disqus

Очаквай следващия брой на списание За ХОРАТА на пазара на 21 юли 2012 година