Брой 210

Хора

Оля Ал-Ахмед. Следи


Ангел Цветанов, снимка

Оля Ал-Ахмед е известна преводачка и експерт по ПР. Говори свободно английски, арабски, руски и испански. Завършила е арабска филология в СУ и мениджмънт и ПР в УНСС. Има магистърска степен по бизнес администрация и здравен мениджмънт. Преди години само за една нощ преведе обвинителния акт срещу българските медици в Либия. Защитила е дисертация по съвременна арабска литература и език в Дамаск.

Преди месец си отиде Ваня Петкова – едно невероятно явление в съвременната българска поезия. След себе си остави 30 книги – поезия и проза. Преведени са на 12 езика.

Сега тя е на Сириус – така се успокояват един друг близките й вкъщи. Така е озаглавено и едно нейно неземно стихотворение.

Аз съм Сириус
      от съзвездието Кентавър.
Блестя със най-загадъчната светлина
върху устните на безсърдечен мавър...

Тя наистина е жива
Мъртва е само за онези, които я отричаха и охулваха, защото й завиждаха и се бояха от нея. Бояха се от волния й черкезки дух, който безмилостно сриваше дебелите стени на бездушието, от могъщия й талант, който се докосваше до гения. Бояха се от стиховете й – ножове, забити до дръжката и оставени, докато изтече кръвта...
Тя е българският Артюр Рембо – скандална, дива, неистова, избухлива. Прорицателна. Вечен бунтар – мъжествен, безнадежден, непреклонен. Горд.
И в същото време – безкрайно нежна жена, влюбена в любовта.
Малцината, дошли на погребението й, получиха по един екземпляр от последната й стихосбирка Пиратски стихове. Няма да я намериш по книжарниците. Не се продава. Няма цена. Предназначена е само за приятели – ценители на поезията и колекционери.
Вместо предговор – думи, дошли сякаш от отвъдното. От Сириус, където сега е Ваня Петкова, Хатиджа Садик или Ивана:

... Ето, сега в Края на света, пред Страшния съд, в присъствието на Антихриста, аз имам дързостта да издам тази книга, която е далеч от всички политически страсти, групировки и партии...
... Прицелът на цинизма и немилосърдието беше насочен най-вече към моя странен брак и произход.

Въпреки дълбоката скръб дъщерята на поетесата Оля Ал-Ахмед намери сили да говори за нея, нарушавайки мълчанието си след кончината й.

Каква е истината за потеклото на Ваня Петкова?
Произходът й е много интересен, тя самата интерпретираше историята на родословното си дърво по различни начини, защото беше творческа личност. По линия на баща й ние сме от род на донски казаци, емигрирали в България след революцията. Дядо ми Александър, от известната фамилия Скендербег, е бил генерал от руската царска армия. От него са ми останали всички документи за графския му произход, както и 12 ордена, получени лично от руския цар и в армията на Врангел. Бил е белогвардеец. Баба ми, съпругата му Анастасия, е била от графски род от Полтава, днешна Украйна. По майчина линия майка ми е от гръцко-турски произход, в който преобладава гръцката кръв. Аз нося името на моята прабаба, гъркинята Олга. В семейството ни майка ми успя да съхрани руския език и възпитание, руския стар аристократичен морал. Владееше много езици – английски, немски, испански, руски, арабски, полски, арменски, турски и гръцки.

Няма друга българска или световна поетеса, преживяла по-незаслужено и жестоко отношение в собствената си родина.

Кое беше най-голямото й огорчение?
Нейното непризнаване и неразбиране, това, че никой от съвременното поколение не я почиташе като поетеса. То изобщо не знае коя е Ваня Петкова. Тя беше бунтар, имаше пиратски дух. Може би последната й стихосбирка Пиратски стихове олицетворява този непокорен дух. Тази земя й беше чужда. Тук никой не я разбираше. Единственият човек, с когото тя най-добре се разбираше в моето семейство, беше малкият ми син Юсеф, защото е човек на изкуството. Той е художник, илюстратор на стихосбирката, само на 11 години. Единственият, който я нарисува, и то ден след като тя си отиде. Портретът е невероятен, очите й са живи.
При социализма не я приеха в Софийския университет въпреки невероятната й дарба, защото е внучка на белогвардеец. Не я приеха в компартията, защото открито демонстрираше, че е православна християнка. В последно време твърдеше, че е приела исляма. Не мога да потвърдя нещо, което е споделяла в пресата, но не и с мене. Дори и да го е направила, всеки има право на личен избор. Навремето председателят на съюза на писателите й казал: „Махни кръста”, а тя му отвърнала: „Кръстът ще падне само с главата ми.” Семейството ни не криеше религиозните си убеждения във време, когато религията беше забранена. Ваня Петкова винаги е била отхвърляна, дискриминирана, гонена. За съжаление сега това се предава върху моето семейство. Аз също съм неразбрана тук, също съм отхвърлена, цинизмът и шовинизмът, които са навсякъде, ме шокират. В интернет имало призиви да напусна България, която е моя родина. Защо? Защото имам друг цвят на кожата? Защото нося друго име?

Моята поезия не е родена в топла постеля... Тя е родена между шамари и юмруци, между пистолети и ножове, между следствия и бягства, между белезници и ритници, между арабски екшъни в пустините на Сирия и Судан, между самолети, коли, параходи и коне, между бандити и проститутки, между жестоки деца и неблагодарни любимци, между небето и земята, между живота и смъртта...

Какво не се знае за Ваня Петкова?
Много неща. Беше буйна натура. Биеше се, раздаваше шамари наляво и надясно. Просто не понасяше обидите. Не понасяше израза „когато те ударят по едната страна, обърни и другата”. Отвръщаше двойно. Нямаше приятели. В едно свое стихотворение казва: „На ничие съчувствие не вярвам, приятелството е змия двуглава.” Нямаше съчувствие към нея. Аз правех компромисите, аз преглъщах обидите, аз плачех. Приживе ние криехме, че сме майка и дъщеря, това официално се разбра след смъртта й. Тя имаше много млад дух, не можеше да повярва, че е на 64 години, винаги казваше „аз съм на 48, аз съм на 52...” Затова и криеше, че има толкова голяма дъщеря. От друга страна, не искаше хората да си мислят, че съм станала известен преводач и пиар заради това, че тя ми е дала гръб, а не заради моите качества. Някога мислех, че сме различни. Сега, след нейната кончина, откривам, че всъщност сме били еднакви. Мисля, че тя се преражда чрез мен. Нейният дух ми казва: „Продължи делото! Направи това, което трябва! Не мълчи, казвай истината, бори се!”

Понесох всичко, преглътнах чашите с отрова, тялото ми е като решето от рапирите на многобройните завистници и врагове... Аз съм личност и личност останах. Благодарение на силните ми смесени гени, на дивия ми характер, на вярата ми в Бога.

Какво открихте в архива й?
Открих много интересни неща, които ще публикувам: таен дневник за срещите й с Тодор Живков, дневник с разкази на личния пилот на Добри Джуров, непубликувани стихотворения и снимки, два неиздадени романа. Единият от тях – Хабиби хабиби, е незавършен. Другият е озаглавен Бог е любов. Има и бележка с нейния почерк – да се възстанови паметникът на руския воин в село Бяла река. Говорих с руския посланик, обеща ми съдействие да го възстановим в нейна памет.

Ето – аз съм грешница.
Казвам това, което мисля,
целувам устни, които искам,
и очи с цвят на езеро,
и очи с цвят на лешници
аз до дъно разплисквам.

Мъжете в живота й?
Любовта винаги е присъствала в живота й. След кончината й открих, че тя е афиширала в пресата, че има три брака. Никой не е знаел, че единственият й брак е бил и си остава само с баща ми. Оказа се, че те никога не са били разведени. Последните 15 години тя прекара с мъжа, на чието рамо е предала богу дух – Рамадан, прекрасен човек, който в момента ми е невероятна опора. С него построиха къщата в родопското село Езерово, която ще превърнем в неин музей.

Коментари


Comments powered by Disqus

Очаквай следващия брой на списание За ХОРАТА на пазара на 21 юли 2012 година