Брой 210

Тема За ХОРАТА

Писаното остава


По време на Египетската кампания на Наполеон I през 1799 година, разчиствайки руините на стара крепост близо до град Розета, френските инженерни войски откриват базалтова плоча. На нея с три различни азбуки (йероглифи, демотическо писмо и гръцки) е написан текст. Командващият офицер разбира важността на находката и я изпраща в Кайро, където година преди това по заповед на Наполеон е открит Институт за Египет. Изучаването на гръцкия текст е лесно, но другите два поставят на изпитание учените. Французинът Жан-Франсоа Шамполион успява да разчете надписа чрез метод, който става ключов за разбирането на египетски текстове. Писаното на камъка е благодарност, отправена през 196 г. пр. Хр. от египетски жреци към монарха Птолемей V Епифан. Днес Розетският камък се намира в Британския музей.

Преди време взех назаем книга от един познат. Авторът и поредицата толкова се харесваха и на двама ни, че се бяха превърнали за нас в нещо като „библия”, в някакъв вид философски и житейски наръчник – от онези, които човек си намира, за да открие кой път да следва в живота. Подаде ми я увита в чиста бяла хартия. „Ще я пазиш, нали!”. „Разбира се, че ще я пазя!”, отговорих донякъде обидено, че точно към мен отправя подобно предупреждение. По образование съм филолог и библиотекар и винаги съм изпитвала особено уважение към нещата, написани върху хартия. Но когато у дома отворих книгата, в първия момент изпитах нещо като шок. На всяка страница имаше подчертани абзаци, а край тях – лични бележки, размишления. Понякога те изразяваха несъгласие с автора, понякога подкрепяха, допълваха и доразвиваха някоя негова теза. За първи път държах в ръцете си толкова интимен предмет – за първи път щях да науча толкова много за някой човек, за първи път някой толкова „отведнъж” ми поверяваше чувствата и ми доверяваше душата си.

Бележки по полето
В нашата култура битуват две нагласи по отношение на книгата. Едната – като че ли по-разпространената, ни учи, че по книгата не се драска, не се пише, не се отбелязва. Книгата трябва да се уважава и израз на това уважение е именно непосегателството. Другата нагласа пък е тъкмо наопаки. Книгата е събеседник, приятел, свидетел за историята – на цял род, на отделен човек, на цяла държава дори; с книгата можеш да споделяш всичко, тя е и твоето послание към онези, които най-вероятно никога няма да срещнеш, но които ще я държат в ръцете си дълго след като теб вече те няма. Изключително трогателни са страниците на старите книги, дремещи сега в музеи и хранилища. В някои от тях – най-често семейни библии, старателно е записано в полето отстрани на текста: „В лето 1743, след жътва, роди се Петър”. Преди родения след жътвата се изреждат други имена, подир него – също. Един проплакал за първи път, друг угаснал кротко от болест, трети бил обесен, минала и заминала чума или война, реколтата била богата или изгоряла, трета година продължавала сушата. Нещо се случило и било записано, за да остане и да се помни. Традицията на т. нар. приписки в миналото е била толкова силна, че чак има случаи, в които някой преписвач или читател се чуди как така държи в ръцете си книга без нито една забележка. И веднага записва това свое впечатление отстрани, в полето, за да го сподели.
Разбира се, по-голямата част от приписките, достигнали до нас, са били полагани от монасите, които в дългите дни и нощи, преписвайки ред след ред, споделяли и онова, което терзаело душата им. Кратки редчета встрани от основните напомнят на съвременния човек, пък и на онзи, който е държал в ръцете си току-що преписаната книга, колко труд е бил положен за нея и в какви тежки условия е ставало това. „Мръзнат ми ръцете, тук лежах без огън”, споделя един. Друг разказва за треската, която го повалила по време на работа, трети признава, че ей тук, на това място, е задрямал. Има и такъв, дето отбелязва „пиян писах“.
В наши дни литературната наука изучава приписките и маргиналиите и дори ги поставя в отделен жанр. Те са с важно значение като свидетелства за епохата, за възприемането на конкретното съчинение, за отношението към книгата като явление. Особено въздействащи са онези редове, от които личи съзнанието на пишещия, че прави нещо в полза на общността: „Дух бодър, плът немощна писа”, или онези, в които четем молби да пазим книгите като „двете свои очи”.

Написано в писмо
В годините на електронната поща и сравнително бързите съвременни куриерски услуги не се замисляме как в миналото писмата са били единственият начин двама души, отдалечени един от друг в пространството, да обменят новини и мисли. И съвсем естествено било тези писма рано-рано да се превърнат в литературен жанр. Днес епистоларната литература се определя като „жанр на художествената проза, граничещ с белетристиката и есето, чиято основна особеност е, че сюжетното развитие, отношенията между героите и духът на епохата се изразяват посредством размяна на писма”. Този жанр също носи силен емоционален заряд, желание за споделяне на възгледите и отново – свидетелство за историята не от гледна точка на сухата подредба на събитията, а така, както е видяна от очите на автора. Особеното в случая е, че сюжетът е сравнително ограничен, но пък пишещите получават възможност свободно да разкриват собствените си чувства, при това не в тясното поле между текста и празното пространство, а лист след лист, след лист.

Реванш пред света
Като малко момиченце, тъкмо начеващо да създава първия си дневник, аз знаех, че той е най-личното ми пространство в дома, в който правилата се определят от родителите. И до днес съм убедена, че майка ми така и не се докосна до моя дневник нито веднъж – разпитвала ме е, подпитвала ме е, опитвала се е по време на спор или кавга да измъкне от мен някаква информация за онова, което я е притеснявало. Но никога „капаните“, които старателно подреждах в дъното на шкафа и около него, не бяха разместени. Явно първите ми момичешки тайни за първите ми любови, първите ми целувки и първите ми огорчения от първите ми открития за света бяха останали недокоснати.
Кога желанието за най-съкровена интимност се превръща в желание за категорично споделяне с другите? Споделяне не с приятели и близки в тесен кръг, а чрез книга, издадена в хиляден тираж, рекламирана и обещаваща да разкрие онова, което до този момент е оставало скрито. Какво може да накара един преуспял актьор, например Жерар Депардийо, който вече живее спокойния живот на възрастен мъж, да се върне години назад, в дните си на лошо момче и да разказва и обяснява събития, които вече няма значение как и защо са протекли? Някога онези събития са имали значение, но той ги е преодолял, преборил се е с обществената нагласа или пък се е възползвал от ореола, който са му дали. И откъде идва желанието ни да четем мемоари, дневници и биографии на известни хора? Очакваме да научим някаква тайна за света? Нещо, което ще помогне на нас самите да станем преуспяващи? Или просто се оставяме съзнателно да бъдем манипулирани, защото искаме да знаем, че на никого нищо човешко не му е чуждо.
Вероятно с напредването на възрастта се развива и желание да накараш околните да те възприемат по различен начин, да оставиш малко по-ярка следа в света. Едни са водени от неудовлетвореност и амбиция да станат част от историята, други пишат със съзнанието, че е време да бъде коригирана обществената физиономия, трети – с усещане за сторен грях и в опит да поправят лични или социални неправди.
До голяма степен всеки написан текст манипулира читателя – в това е и най-голямата му сила. Но за разлика от споменатите по-горе приписки, които кратичко и искрено предават действителността, и манипулацията е единствено на ниво емоции, дневниците и мемоарите нарочно манипулират външния свят. Правят го като, от една страна, дообогатяват общата представа за събитията, но от друга, ги видоизменят, прекрояват, дават им друг нюанс, друго обяснение, други причини. Те са опит за реванш пред историята, опит за нейното пренаписване или поне за създаване на сянка на съмнение. Защото едно е ясно – написаното остава.

Коментари


Comments powered by Disqus

Очаквай следващия брой на списание За ХОРАТА на пазара на 21 юли 2012 година