Брой 210

Идейно

Книгите, които променят живота


Храмът на Литературата в Ханой, Виетнам, е построен през 1070 година от император Лай Тан Тонг и е посветен на учените и писателите. Действал е като първия виетнамски университет



Литературата, смея да твърдя, е най-прецизното изкуство. Или поне би трябвало да е, защото подлежи на далеч по-щателна ревизия. За разлика от книгите, рядкост е, да не кажа никога не се случва, да открием грешки в песен, филм, спектакъл или картина. И несериозно е, разбира се, да се счита, че само писателите грешат, обяснението всъщност е, че грешките в печатния текст изпъкват – набиват се на очи, както се казва – много повече, отколкото тези в изобразителното изкуство, балета, киното, театъра, операта и т. н. Говоря най-вече за техническите грешки. Наред с това художникът може да си позволи да деформира обекта, режисьорът да накъса кадъра до неразбираемост, певецът да промени ударения и цели думи, за да се синхронизират с музиката... и винаги ще се намери някакво издържано, оправдателно обяснение. Писателят обаче не може да обезобрази думите и да каже, че това е нов поглед към действителността, вдъхновен, да речем, от кубизма. И ако все пак го стори, то той е обречен на провал, тъй като естетиката на текста е в неговото звучене, в мелодията му, и от друга страна – в неговото послание (или семпла информация), изразена по ясен и достъпен начин.


Да разказваш истории
Да пишеш (художествена литература) означава да разказваш истории; да го правиш – вече отбелязах – по ясен и достъпен начин и същевременно идеята да е интересна и по възможност нова за публиката. Мартин Гоф, който повече от трийсет години председателства един от най-престижните литературни конкурси – Букър, говори за „литературен туризъм” като формула на успеха, тоест да отведеш читателя на непознато за него място (в прекия или преносния смисъл на думата). И добре, човек дори в напреднала възраст може да се научи да свири, да рисува, да пее и да танцува (поне на прилично ниво), да интерпретира роли, да прави архитектурни планове, ала никога не може да се научи как да създава истории, просто защото никой не преподава подобна материя. Нарича се литературна креативност и е строго индивидуален процес. Ежегодно милиони хора по света опитват да създадат творба история с литературно-художествена стойност, ала малцина преминават през филтрите на издателствата и сетне на читателските вкусове. По-нататък, с времето, много от успелите в даден период също потъват в забрава (не биват преиздавани, не попадат в училищните или университетските програми, не ги включват в новите литературни сайтове). И така следващите генерации получават като завещание само най-отбраното (или оцелялото, поне в някои случаи).

Кое е най-доброто?
Кое е най-доброто измежду отбраното обаче? Това, което ни казва преподавателят по литература, това, което се е продало в най-голям тираж, или това, което всъщност най-много ни харесва? Мисля, че е третото, макар до него да се стига по най-неотъпканите пътеки. И мисля също, че има четири типа книги: които търсим, които сами ни намират, които ни задължават да прочетем и които никога не прочитаме. Най-важни са тези, които сами ни намират. От известно време насам преподавам литература в университета в Лоха (Еквадор) и, повярвай ми, най-трудният въпрос, който са ми задавали студентите, е: Какво да прочета извън програмата? Какво наистина? С коя от книгите на Кутси да започне, за опознае автора и да му се наслади истински: с Нещастие, с Дневникът от една лоша година, с Юношество или с Младост? Ако вече е чел Кутси, то сигурно ли е, че ще му допадне и Хавиер Мариас и неговото Сърце тъй бяло? Армиите на нощта на Мейлър или Параграф 22 на Хелър е по-добрата сатира на войната? Кое ще разпали литературния апетит повече: Моята въображаема страна на Алиенде, Преди края на Сабато или Сбогувания на Онети? Лесно е да се изброяват имена – Сарамаго, Достоевски, Булгаков, Набоков, Кафка, Сартр, Камю, Джойс, Бьол, Рис, Кьоно, Кершеш, Лесинг, Нейпол, Пас, Кундера... Лесно е да се изброяват и заглавия – Престъпление и наказание, Метаморфозис, Двойният пламък, Половин живот, 1984, Педро Парамо, Срам... (Ако трябва да взема само една книга на самотен остров, то предпочитам да се удавя при корабокрушението, казва Едуардо Мендоса.) Това, което е трудно обаче, а и обективно погледнато е нечестно до известна степен, е да се градят чужди вкусове. Затова казвам, че може би най-важни са онези книги, които сами ни намират, не които търсим заради славата им, или пък ни задължават да прочетем. Сами трябва да стигнем до Гарсия Маркес и до Варгас Льоса и сами трябва да решим дали Генералът в своя лабиринт превъзхожда Фиестата на Козела, или не. Сами трябва да „сключим” Примирието с Бенедети и да изживеем Сто години самота. Сами трябва да поканим Салман Рушди, Галеано, Хемингуей, Серкас, Гордимер, Бекет, Атууд, Хенри Дейвид Торо, когото намерим за добре. Сами, защото това, което ще прочетем, ни учи, ни възпитава, ни изгражда и дори може да промени живота ни.

„Един ден прочетох една книга и целият ми живот се промени”, така започва Нов живот на турския нобелист Орхан Памук. Вярно е. Или поне може да бъде вярно. От личен опит го казвам, защото един ден преди близо двайсет години прочетох Знаме за изгрев слънце на Робърт Стоун и, макар в литературно отношение да е под нивото на всичко споменато по-горе, а и на много от неспоменатато, именно от тази книга някакси разбрах, казвам го без никакво преувеличение, че някой ден ще ида да живея в Латинска Америка, че искам това да се случи. И ето ме, днес живея в Кито...

Коментари


Comments powered by Disqus

Очаквай следващия брой на списание За ХОРАТА на пазара на 21 юли 2012 година