Брой 211

Хора

Йоши Ямазаки. Няколко листенца


Радич Банев, снимка

Йоши Ямазаки е японски архитект, живеещ в София и женен за българка. Баща му е бил учител с малка образователна школа и голямата мечта да види повече младежи от бедните райони на Токио, издигнали се чрез наука. В Япония подготовката за висшето образование е много сложна, а изпитите – трудни. Майката на Йоши преподавала японска филология и калиграфия, но след раждането на децата си напуснала работа и започнала да се занимава с отглеждането им. „Нашето семейство беше голямо – имам три сестри, и това си беше много сериозен труд.”
Ще призная, че срещата ми с Йоши обърка напълно представите ми за Япония, вероятно ще обърка и твоите и ще преобърне отдавна насадени стереотипи. Но изживяването си заслужаваше – чуждият език с понякога нехарактерно употребени думи добавяше допълнителни нюанси и обогатяваше описанията. Сякаш няколко листенца вишнев цвят се бяха отронили в дланта ми – вероятно никога нямаше да видя цялото дърво, нито дори клонче от него. Но листенцата – беглите, но живи впечатления, ми бяха достатъчни.

Улица за котката
„Моето детство премина с баба ми и дядо ми, с други близки, в голямо семейство. В Япония бабата и дядото, майката и бащата са много уважавани, дори обожавани. Това е култура, дошла от времето на Конфуций, който създава нещо като семеен закон – уважението към родителите. За съжаление обаче, този закон вече не се спазва. Някога семейството беше целият род, а след 70-те години на миналия век започна разделяне и сега това не е така, родът се ограничава само с майката и бащата с децата. Някога семейството беше нещо голямо, дом, в който се събираха хора от различни поколения. Сега всички живеят в различни сгради. Освен това някога бабата и дядото помагаха за отглеждането и дори за възпитанието на децата, но това също се промени.
В старата градска част на Токио между къщите има множество тесни улички, колкото да мине един човек, някои от тях са по-тесни дори от метър, по 30 сантиметра са. „Улица за котката”, така им казваме. И децата играехме там, даже понякога не тичахме по улицата, а по стените на оградите. В този лабиринт една от любимите ни игри беше на стражари и апаши. За съжаление днес не е така. Улиците вече не са пълни с деца. От една страна – защото те предпочитат да се занимават с компютри, с домашни и електронни игри. Но има и друг проблем: майките не ги пускат навън. Напоследък много често се крадат деца – не за пари, а от маниаци, които даже извършват убийства. Затова в детските градинки вече не играят деца, сега там има повече родители.
„Много характерно е как, когато приключат учебните занятия за деня, големи улични високоговорители съобщават: „Сега децата излизат от училище. Моля, отворете, за да ги посрещнете!” – включва се в разговора съпругата на Йоши – Надя. – Децата тръгват в колонка заедно с учителката, която ги изпраща до къщите. Не зная дали това е заради отвличанията, или просто заради разбирането на японците, че всичко трябва да се прави с обществена ангажираност. Но там ангажиментът на учителите към децата не свършва с последния звънец. Дори чистачите в училищата излизат на кръстовищата и когато се зададе ученическата група, правят знак и спират колите. Всички са ангажирани.”

Приказки със сълзи, приказки в музея
„Още от малък не обичах да ми четат приказки”, заявява Йоши в отговор на въпроса ми кои са любимите му детски приказки. Попитала съм го заради убеждението, че спомените от преживяванията в детството най-пълно разкриват характера на един човек. Но не съм очаквала този отговор. Кое дете не обича приказки? „Повече от всичко ми беше интересно да научавам нови неща, търсех логиката – казва той. – Затова всяка събота и неделя ходех в природонаучния музей. Там бяха моите приказки – разглеждах телескопите, махалото на Фуко. Музеят беше моят учител и аз учех от него с голямо удоволствие. Колкото до японските приказки, те са почти в 90% много тъжни. Историята е създадена така, че краят винаги да те накара да плачеш.”
Все пак двамата с Надя са чели на сина си приказки – и на японски, и на български език, но той също като баща си предпочитал да му разказват за опити, за звездите. „Сега нещата стават още по-сложни, защото той вече не се интересува от природни науки, а от социология. И задава въпроси за разликата между социализма и капитализма.”
Надя и Йоши решават да заживеят в България, защото Надя не възприема системата за социално общуване, характерна за японското общество. „В детската градина майките от първия ден се организират в групичка, срещат се веднъж седмично, обсъждат разни неща, свързани с възпитанието на децата. Това продължава и в училище, а на мен ми се вижда прекалено. В България нямаме такава традиция. А там групата е много важна. Индивидуалното трябва да се тушира.”
Йоши добавя, че като дете от смесен брак техният син не би се чувствал достатъчно удобно в среда, която не толерира смесените бракове. На тях в Япония се гледа като на чужди. Вероятно това тръгва още от годините на самоизолация на страната, както и на неприятните за нея срещи с представителите на Европа и Америка. „Такава е системата на обществото. Еднаквото се толерира, различното – не. Почти 300 години е траела тази изолация. Но благодарение на нея Япония не е станала нечия колония, както се е случило с голяма част от другите страни в региона. Португалците и холандците идват, носейки християнската религия и дори понякога се стига до разрушаване на японски храмове. Тогава шогунът решава да сложи край на това. Холандците заявяват, че няма да налагат религия и се интересуват само от търговия и затова не са изгонени. Отредено им е място за контакти, макар и само едно и изолирано – в Нагасаки.”

Извънзаконово
„Преди да дойда в България, мислех, че тук е много различно. Но откакто живея тук, откривам че в дълбоките си пластове японското и българското общество много си приличат. Системата на отношения между хората и системата на изграждане на обществото са много еднакви. Има закони, но най-важното са „извънзаконовите” отношения – познанствата, контактите, „връзките”, както ги наричате тук. Има и корупция.
Има и още нещо. Преди време изнесох в България две лекции по архитектура и в края, като попитах има ли въпроси, те бяха много малко. В Япония е същото. Вероятно се дължи на ниско самочувствие. Докато във Франция или Англия студентите ме заливат с въпроси.
Другото е, че тук казвате „българска традиционна архитектура". Но тя не е българска. Това е политически наложен термин. Същите къщи има и в Турция, и в Гърция. Тази архитектура е характерна за целия регион. Разбира се, има дребни особености, дребни детайлчета, но цялото е общо. Същото е и в Япония. Японска традиционна архитектура няма. Ние много сме взели от Китай, Китай ни е оказал огромно влияние. Разбира се, ние сме попроменили нещата, доразвили сме ги, но те не са традиционно наши. Будизмът също идва от Китай. Днес хората гледат будистките храмове и казват: "японски храм". Но той не е японски, той е будистки. Българите и японците си приличаме и в това отношение.”
„Да, но поне улиците ви са чисти, с прекрасни фасади, докато вижте нашите – поне в това се различаваме”, опитвам да споря аз. „Да, тук има разлика. В Япония е важна фасадата. Затова улиците са чисти, няма дори едно боклуче, фасадата е поддържана, но вътре... Нощем хората отварят прозорците си и можеш да надникнеш в домовете им, да видиш как живеят. И тогава можеш да видиш, че вътре стените не са боядисвани с години, че може да е разтурено. Докато в България е обратното. При вас фасадата е олющена, но вътре домът е луксозен, а пред вратата може да има и боклуци.”
В края на срещата ни Йоши и Надя разказват за селската къща, която са си купили близо до Троян и сега ремонтират и преустрояват. „Аз гледам на архитектурата като на операция.” смее се той. „ Бутаме стена и ми е много интересно какво има вътре. Гледам на тази стара къща от една страна като археолог, от друга – като хирург.”

Коментари


Comments powered by Disqus

Очаквай следващия брой на списание За ХОРАТА на пазара на 21 юли 2012 година