Брой 212

Уикенд посоки

Къщата, църквата и песента на птицата


Елеонора Гаджева, снимка

Средата на май, едно пътуване към миналото, изгубените усмивки на хората и забравените истории

Имало преди много време една пойна птица с красиви пера и прекрасен глас. Много обичала да каца на върха на селската камбанария и отвисоко хем да пее, хем да се любува на гледката. Така един ден, както си пеела върху камбанарията, чула съседната къща да въздиша тежко, а стройно подредените й камъни се размествали от тежестта на въздишката. „Защо въздишаш?”, попитала птицата. „Защото съм много тъжна и самотна – отговорила изморено къщата. – Семейството, което изпълваше стаите ми с приказки и веселби, отдавна го няма, децата, които сутрин широко отваряха прозорците ми, заминаха, никой не остана. Хората напуснаха селото...“ Тогава птицата се огледала и останала много учудена, като видяла колко тъжни и самотни били всички къщи наоколо, с празни буренясали дворове, разрушени зидове и унило килнати комини. Тогава за първи път запяла своята тъжна, най-тъжна песен...

Гранични истории
Слънцето беше приседнало, за да си почине на пустия площад в село Долно Луково, преди да се скрие зад баира. Маранята бавно потрепваше в листата на асмата, а къщите изглеждаха изморени от майската горещина. Пристигнахме по обяд, по пътя от Ивайловград. В бялата двуката къща на площада, където се бяха приютили и селският смесен магазин, и кръчмата, ни посрещнаха местните баби заедно с кметицата. Върху белите покривки на масите вече се бяха разположили пълни чинии с вкусно агнешко и прясна зелена салата, студен айрян от домашно кисело мляко, топъл боб и най-мекият бял хляб, който си спомням от моето детство. Усмихнати, малко притеснени и много гостоприемни, те се надпреварваха да ни предлагат прясно сварени домашни яйца, родопски клин, вкусни саралии и домашна ракия.
Такива са малкото хора, останали в почти обезлюденото ивайловградско селце, сгушило се тъкмо в дъното на картата на България. Останали сами далече от суетата и претенцията на големия град, те посрещаха всеки като близък приятел, защото суровият живот по тези места ги беше научил, че всеки гост винаги е добре дошъл.
А и имаха с какво да се гордеят, бяха избрали да останат в родното си място, да поддържат домовете си, без да се оплакват много от несправедливостите на живота. И понеже старата църква Св. св. Константин и Елена е голямата гордост на местните, седемдесетгодишната баба Стефанка в ролята си на гид ни срещна с историята на това място.
Църквата е построена през далечната 1806 година изцяло с дарения от местното население и за
много кратко време, за да се спази султанският указ, че духовен храм, стигнал до покрив, не се
разрушава. Хладната вътрешност на храма ни посрещна с миризма на старо дърво и изгорели
свещи. А историите на баба Стефанка оживяваха в картини за благородни дарители, изкусни майстори, сватби, кръщенета и погребения. Нали животът в едно село се върти около църквата.
Запазени предмети отпреди повече от двеста години стояха спокойно в ъглите на мъжкото и
женското помещение, а по стените – образите на различни светци, подредени като пазители на
мястото и вярата.
В миналото село Долно Луково е наброявало 70 къщи с около 320 жители, през годините на Възраждането основният поминък в него е пашкулопроизводство и зеленчукопроизводство. През 1958 година започва масовото изселване на местното население. След това тук се заселват жители от Крумовградско, а в момента хората от селото са из всички краища на страната и по света, както казва кметицата Нора Кьосева.

Призрачни спомени
Пътят за Горно Луково минава между две от най-големите и запазени къщи в Долно Луково и продължва да се вие нагоре към върха на билото. Долно Луково ни изпраща малко смутено и по-скоро успокоено в тишината, която настава след нашето заминаване. Намиращото се на няколко километра друго село е още по-самотно и тъжно с огромните каменни къщи, паднали дувари, празни улици. Единствените, които ни посрещнаха и съпровождаха, бяха тишината, объркана с жегата. Единственото хубаво нещо, в тази малко зловеща тишина са напълно запазените къщи, такива, каквито са били във времената, когато на площада пред високата камбанария са се виели хора, а на стоборите са се усмихвали хубави девойки. Сега от този живот не е останала и следа.

Няма ги хората
Тъгата продължава да тежи върху раменете ми, само нея успях да взема от краткия си престой в
Долно и Горно Луково. Сега по течението на Бяла река продължаваме към Мандрица, мисля си, че и там приказката не е по-различна.
Според някои от историите първите заселници в село Мандрица са трима братя албанци християни, които дошли на това място със семействата си от Северен Епир през първата половина на ХVII век.
Освен български всички местни жители говорят и своеобразен албански, който няма нищо общо със съвременния език. Не срещнахме никого от селото, защото за разлика от нас, местните бяха предпочели хладината на домовете си пред горещината навън. Единствените любопитни бяхме ние и няколко кокошки, предвождани парадно от наперен петел, сам господар на безлюдните улици.
Навремето основният поминък тук било пашкулопроизводството, затова и къщите са големи – на първия етаж са живеели стопаните, а горните са били определени за отглеждане на копринените буби. Но тъй като пашкулопроизводството не било целогодишен поминък, мъжете от селото заминавали за Одринско на гурбет. Работили като зидари и се връщали наесен, за да се включат в прибирането на реколтата. Заради топлия климат тук се е отглеждал много сусам, а производството на тахан е било познато във всяка мандришка къща.
От някогашните 600 къщи и техните три хиляди обитатели днес в Мандрица живеят около петдесетина човека. Пълните някога високи кирпичени къщи сега са празни, посърнали и сякаш изгубени някъде по средата между спомена за доволното минало и очакването на нерадостното бъдеще. Като самотни беззъби старици с изхлузени забрадки, клюмнали на една страна, сякаш да чуват по-добре стенанията на другата.
Малко тъжна е тази история за трите село около Ивайловград, но пък срещите с тях остават приятен спомен за усмихнатите лица на възрастни хора, за доброто и старото.

Коментари


Comments powered by Disqus

Очаквай следващия брой на списание За ХОРАТА на пазара на 21 юли 2012 година