Брой 219

Пътуване без куфар

Венеция. Родена от водата


Емил Бонев, снимка

... Венеция е прелестна, магическа, спокойна, странна и обичайна, иска ти се да я имаш, да задържиш парещото чувство от първия допир завинаги. Но усещаш как ти се изплъзва, как потъва в морето, обгърната от бяла пяна, дали отново ще ти се разкрие...

Това написах в едно писмо до приятел, който ме попита как съм видяла Венеция. Ако ми беше толкова лесно да опиша усещането си от този град, нямаше да се чувствам така изгубена в думите. Но не е лесно да пресееш и да извадиш от мислите си емоциите, които мястото предизвиква, или поне на мен не ми е лесно.

... Когато си мислех, че всичко може да се предвиди
Този град е като влюбването или по-скоро като невъзможното влюбване, виждаш човек и вече го искаш, знаеш, че ще е трудно да го имаш завинаги, но си и също толкова сигурен, че искаш да опиташ. Да пари върху кожата ти след допира на пръстите му, да плачеш, а после да се смееш, да се усмихваш на най-обичайните неща и да страдаш за тогава, когато няма да ги има.
Така е и с Венеция, усещаш невъзможността на това да разбереш града още когато го зърнеш за първи път, но въпреки това се впускаш да обгърнеш улиците и сградите, да обходиш с поглед олющените балкони и мостовете от ковано желязо и камък, да се заровиш в историите и легендите, да докосваш плесенясалите врати на старите дворци. Търсиш усамотение на някой малък площад, появил се отникъде след поредното криволичене на уличката, за да вземеш само за себе си усещането... После, след като си мислиш, че няма нещо, което да не си докоснал, помирисал и преживял, поглеждаш дланите си и те са празни, всичко е било магия, изтекла като песъчинки между пръстите ти, само топлината ти напомня, че там е имало нещо хубаво.
 
... Когато знаех, че винаги можеш да се изгубиш и след това да се намериш
Времето във Венеция не ми беше достатъчно, а сега вече знам, че никога няма да ми стигне. Сякаш минутите, прекарани тук, са по-кратки, дните започват и свършват с едно вдишване, а очакването от поредната среща с нещо ново е непрекъснато. Моите лични моменти във Венеция не бяха тези на приказния площад Сан Марко, сред множеството от хора и птици, сред звъна на камбаната на часовника и подвикванията на уличните търговци. Нито сред галерията от зали и коридори в Двореца на дожите, сред великолепието на една богата Венеция, покорявала и подчинявала в продължение на стотици години. Не бяха и тогава, когато безмълвна гледах фреските по таваните на дворците или преклоних глава в църквата Богородица на братята. И тези места трябва да видиш, за да си се докоснал поне за миг до непреходното, но не е това.
Бяха по тесните три крачки улички, които ме примамваха като закачливо дете, а сетне изненадващо се блъскаха в някой канал и ме принуждаваха да се върна обратно, за да поема по следващата. Бяха пред статуята на Богородица от градината в църквата, където е погребан Тинторето, когато навън дъждът измиваше цветовете от фасадите и правеше всичко да изглежда по-драматично и мистично, а вътре в хладината на църквата се чувствах приютена. Като изгубено момиче, което няма представа къде се намира и как е стигнало дотук, но знае, че не бърза да си тръгне.

Сега, когато се връщам назад, си мисля, че ако оставиш Венеция да те води, ще изпиташ силни и непознати емоции. Ще ти се разкрият неподозирани тайни, ще си безмълвен като пред малка кутийка, пълна с цветни скъпоценности, които можеш единствено да гледаш, да поглъщаш жадно с очи, за да не забравиш неповторимия блясък на нито едно. И тогава всичко ще ти се струва като в криво огледало, ще чуваш само тишината дори когато си на най-оживения площад, а около теб всички се възхищават на различни езици, търсят страницата с информация за мястото, цъкат с език, усмихват се за снимка и продължават. Ще се задъхваш от гоненицата на мисли в главата, когато просто си седиш на стъпалата на каменния мост, а около теб е празно и тихо, знаеш, че си сам, но усещането, че зад красивите прозорци те наблюдават десетки очи, не те напуска. Ще ти се иска да запомниш всяка извивка на уличките, всеки цвят, всяка дума или разказ, но после ще остане само чувството за преживяна необяснима емоция.

... Когато бях сигурна, че всичко може да се опише
Разказвам ти всичко това не защото си мисля, че моите вълнения са толкова важни за теб, а защото за това не пише и в най-добрите гидове. Там няма да прочетеш как отекват закачките на гондолиерите между стените на наведените напред и боядисани в керемидено сгради, как ароматът на хубаво кафе и лимонов сладкиш се смесва с нежната музика, идваща от малкото кафене на площадчето пред църквата Богородица чудотворна. Не пише и за това как ти се усмихва и те изпраща на сбогуване художникът от кокетното ателие за миниатюрни гипсови маски, макар че и двамата знаете, че това е първата и единствената ви среща. Тези неща ги няма в пътеводителите, те са това, което остава, след като си видял музеите, възхищавал си се на картините на знаменитите художници и си прокарвал пръсти по великолепни мозайки. Когато свършат историите за богати търговци, велика държава, пътешественици, владетели, заговори, интриги, прелюбодеяния зад стените на манастирите, богати приеми и бедност, чума и фестивали... Това е твоята Венеция, всичко останало е на историята и на водата.

Коментари


Comments powered by Disqus

Очаквай следващия брой на списание За ХОРАТА на пазара на 21 юли 2012 година