Брой 222

Уикенд посоки

Някъде, където винаги се връщам...


Свидна Михайлова, снимка

Някъде на края на България, съвсем на границата, един лъкатушещ път свършва в село с разпръснати сред горите махали. Там камбанарията на църквата и минарето на джамията се гледат кротко, родопчани със светли погледи отварят вратите и сърцата си за всеки пътник, а гайдите ехтят и ехото носи тяхната песен към Космоса...

Дългият лъкатушещ път, който трябва да изминеш дотам, е своеобразен лабиринт, игра на пречистване и забравяне. Градските мисли и грижи остават назад: нали японците казват, че пътят трябва да е с много криволици, че да може злото да се изгуби по тях. Подобен катарзис изживява човек, когато със замаяна от завоите глава излезе от колата и се озове сред меката чистота на Родопите.
Районът на селата Арда и Могилица е неизчерпаема съкровищница. Всеки път, когато се върна там, ме очаква нова изненада. Сякаш в горите и скалите на тази земя са скрити приказни тайни, които избират миг, в който да се разкрият една по една. Планината и нейните хора могат да разкажат много за своите „богатства”, скрити в най-дълбокото на Родопското море и ревниво пазени от планините.

Изворите на река Арда
За тази разходка и за други приключения в района можеш да разчиташ на местните водачи Милко и Савата – мъже с много опит и широк светоглед, избрали не просто да си тръгнат оттук и да търсят късмета си някъде другаде, а да работят с всички сили за добруването на селата си. Попитай за тях в информационния център на село Арда.
Преходът започва от с. Горна Арда и продължава около три часа. Пътят се вие през тучни поляни, после навлиза в сянката на гората. От един завой се виждат впечатляващи бели скали – те са отвъд границата, в гръцко. Местните хора разказват, че нишите по тях се обитават от диви пчели и когато през лятото стане горещо, медът потича надолу по скалата. Поляните край пътеката са богати на боровинки, пачи крак и диви ягоди. Една от най-големите и красиви реки на Южна България се ражда от малък бистър кладенец с ледена вода в подножието на Ардин връх (1730 м). Разказват, че името й идва от „ардъч” – вековно иглолистно дърво, което някога се извисявало край извора. Всъщност той не е само един. Сред околните поляни се крият още няколко кладенчета, които събират водите си малко по-надолу в гората и дават началото на Арда. Съвсем наблизо е границата с Гърция – можеш да прекрачиш граничната бразда и да дегустираш гръцките диви ягоди. Разходката завършва при барбекюто Узунов камък. Тук извор шурти от скалата, над него пълзи силивряк, тиклата над огнището е нагорещена, върху нея цвърчат зеленчуци, пъстърва и картофи... Наоколо в сянката на дърветата са разположени няколко дървени беседки, въжен хамак. Малък поток ромоли край тях и пресича близката зелена поляна. Събуй си обувките, усети хладната свежест на земята и изиграй бос в тревата бавното родопско хоро под звуците на гайдата!

Конна езда
Запознаваме се с конете, скачаме върху седлата и потегляме към връх Ком (1569 м), клатушкайки се на около два метра над земята. Придружават ни Федята – домакин на Аргирови къщи и директор на училището в Арда, и Сава – истински познавач и повелител на стадото. Между животните съществуват строга йерархия и сложни отношения, в които тепърва ни предстои да вникнем. Кобилата водачка е някъде по средата, за да не тича напред и да не повежда останалите. Повечето животни са женски – те са по-издръжливи и по-кротки от жребците. Аз обаче съм избрала грациозния жребец Валтер – един от най-едрите в стадото.
Препускаме по черни пътища сред гори и поляни. От гърба на коня наблюдавам пейзажа с нови очи, те не гледат към пътя, не внимават за камъните и дупките, а шарят на воля из зеленото. Валтер е спокоен, но своенравен кон, често спира да пасе, после препуска с развяна грива да догони останалите.
Оставяме конете на една поляна и тръгваме пеша по тясна пътечка край огромни скални отломъци. Сред тях има пещера, където някога се е намирал манастирът Свети Петър. Хората идвали тук на първа комка след Великден, оттам дошло името на върха. После турците опожарили манастира, но върхът останал широка поляна, оградена от вековни букови гори и изпъстрена с диви малини, сред които се крият основите на малък параклис. От другата страна на върха е Гарвановото гнездо – красив скален масив, който горделиво гледа над зеленото море на горите. Конете ни чакат под скалите до една чешма, напоени и нахранени, заредени с нови сили за обратния път към село Арда.

Пещери
По пътя между селата Могилица и Кошница се намират Гарга дере на река Есенска и великолепната водна пещера Голубовица 2. Кратък преход по скалиста пътека над смарагдените води на реката, въжено мостче и ето ни пред входа на пещерата.
Тук обуваме гумените гащеризони, ботуши и спасителни жилетки и потъваме в мрака, огласен от водни струи и капки. Водят ни Сашо и Алекси от клуб по спелеология и екстремен туризъм Мурсалица. „Тя си казва кога да влизат хора и кога не – разказва ни Сашо за своенравния характер на пещерата. – Като се напълни с вода, понякога минават седмици, дори месец, докато отново ни пусне да влезем в нея”.
Проучената част от пещерата е около два километра, но само първите 400 метра са достъпни за туристи. Въпреки краткото разстояние посещението продължава близо час. Навлизаме в тесния подземен коридор и наджапваме във водите на реката. Тук тя е още плитка, но скоро достигаме голямо езеро. На брега ни чакат две лодки, с които нашите водачи ще ни преведат един по един „от другата страна”. Първите смелчаци лягат в лодките и изчезват в тясно тунелче в отсрещния край на езерото. След малко лодките се появяват отново. Идва моят ред. Сгушвам се в лодката и наблюдавам как водачът я задвижва: хваща с ръцете си въжето – пъпна връв и път към белия свят – и по него се изтегля към вътрешността на скалния тунел. Сводът става все по-нисък и аха носът ми да опре скалата. Обзема ме притеснение – ами ако лодката се заклещи точно тук, между ниската скала и дълбоката ледена вода? Но не, само обувките и колената ми леко закачат скалата, всичко е изчислено до най-малкия детайл и ето ме в тъмната страна, а там – на брега, ме очакват светлинките на пристигналите преди мен.
Тук светът изглежда различно. Мраморът наоколо е ослепително бял, тътенът на водата е по-дълбок. Вглеждам се в детайлите, които рисува реката, и в ослепително гладките камъчета на дъното й. Пресичаме „вир” – водата стига до над кръста и с особена сила притиска гумения панталон към краката ми. Достигаме сифона – оттук нататък продължават само водолазите, защото дори няколкото сантиметра въздух между водата и скалата липсват. Загасям челника, притихвам и оставам в съвършения мрак, сама със звука на капките, потъващи в подземната река, и тяхното кристално ехо, сътворено от скалите на пещерния каньон.


Коментари


Comments powered by Disqus

Очаквай следващия брой на списание За ХОРАТА на пазара на 21 юли 2012 година