Брой 232

Хора

Нещо се случи


Ангел Цветанов, снимка

Журналистката и преводач Златна Костова за нейния Десети ноември и промените...

Тя е един от най-усмихнатите и лъчезарни хора, които съм срещала. Зад гърба й стоят преводи на много филми, сериали, пиеси, книги, както и огромната работа да открие точното значение на много думи, които след 10 ноември бяха „нови”. Освен изключителен преводач Златна Костова е и журналист, прекарал години наред в радио Свободна Европа, а понастоящем директор на международните отношения в БТА. Днес, както и в онова време, Златна продължава да бъде свободна, позитивно настроена и съвсем искрено аполитична.

Как изглеждаше социалната и културната ситуация около 10.11.1989 в твоите очи? С какво се занимаваше ти по това време? Какви бяха очакванията ти, когато разбра, че Тодор Живков е свален от поста си?
Откакто ми зададе този въпрос преди няколко дни, се опитвам да се върна назад във времето и
да си припомня и, честно казано, въобще не мога да си спомня кога и къде точно чух новината, че Живков „пада”! Може да звучи парадоксално, но си мисля, че има и други хора като мен, които не могат да си спомнят най-вероятно поради избирателните свойства на паметта.
По онова време аз вече имах покорени професионални върхове (бях превела за телевизията научнопопулярните поредици Живата планета и Живот на планетата Земя на Дейвид Атънбъроу, както и Музиката на човека на великия Йехуди Менухин), бях дълбоко потънала в изкуството на превода и това ме държеше на спасително разстояние от „политическия битовизъм”. Мога да разкажа куп спомени от този период, свързани с преводите, с приятелите ученици от ИЧС, а за свалянето на Тодор Живков – не мога! Денят, в който той падна от власт, се е запечатал в съзнанието ми като снимка – виждам по телевизията изненадата и глупавото изражение на лицето му, когато чува новината за собствения си политически край – и толкова!
След това очакванията ми след падането на Живков бяха заредени с още по-голям оптимизъм.
Очаквах незабавно да се променят много конкретни неща – от бита и ежедневието през професионализма в работата до управлението на държавата. Очаквах да бъде отменено софийското жителство и да престане семейството ми постоянно да се мести по квартири с вечно болно малко дете и вечно бременна котка. Очаквах, когато ходех да превеждам на важни международни срещи и форуми, да не прикачват към мен човек, представян като „колега”, който да ме води предварително в стаята на госта, за да видел „дали всичко е наред”. Очаквах да няма страх... Повечето от очакванията ми се сбъднаха – в една или друга степен – но нито едно от тях веднага.

Какви бяха усещанията ти, спомените, емоциите за хората около теб? Как изглеждаше, звучеше, говореше обществото около теб?
Веднага след 10-и – съвсем естествено – ме заля вълната на всеобщата еуфория. Тръгнахме по митинги, вълнувахме се, слушахме настървено радио, гледахме настървено телевизия! Не помня кога излезе първият брой на в. Демокрация, но много добре си спомням как изглеждаше той, както и вестник Век – 21.
Тогава, инстинктивно, а по-късно постфактум, след много размисли и разговори, си дадох сметка, че живея двойствен живот. Че всъщност такъв, двойствен живот, живеят повечето хора наоколо. Нормалните хора. Някак постепенно се обърнах изцяло към семейството си и загърбих площадите. Спомените от това време пак са като кадри в паметта ми: хазяйката ми показва някакви купони (които никога не успях да използвам!); всяка сутрин в 5:15 вече съм се наредила на дълга опашка пред кварталния магазин – студено е, тъмно е, хората са намръщени, но повече изплашени. Пак по това време попълних десетки документи на мои курсисти, които заминаха на работа в чужбина; започнах да съжалявам, че не тръгваме и ние (мъжът ми беше направил два игрални филма, не искаше да заминаваме, искаше да остане и да прави кино тук). Постепенно ме обхващаше отчаяние и разочарование. Мисля, че явлението беше повсеместно.

Какви промени у хората забелязваше в този момент?
Новата инерция ни пое така бързо, че мнозина загърбиха живота на обикновения човек, който има да се грижи за насъщния и за семейството си в личен план; а в обществен – трябва да определи позицията си, но и да запази толерантността си към различните, неосъзнатите, неопределилите се, неразбралите. Все по-често медиите изнасяха случаи за семейства, разделили се поради противоречия на политическа основа. Скоро, по същите причини,започнаха и убийства – брат – брата, баща – сина, биеха се и се убиваха роднини, довчерашни приятели... Мнозина, от симпатизанти и последователи, се фанатизираха, превърнаха се в екстремисти, а крайностите и фанатизмът във всички техни проявления са грозни и опасни. Еуфорията бе така бързо размита от криворазбраната свобода, че почти не остави следа и нямаше защо да се помни – като любов, която не променя нищо в живота ти и не ти дава нищо, освен изпепеляваща, но краткотрайна емоция. И така, от стреса на тоталитаризма и дебненето обществото бе разтърсено от стреса на прясно преживения катаклизъм.

Разкажи за опита си като журналист в Свободна Европа в началото на 90-те. Как медиите отразяваха протичащите промени?
В Свободна Европа попаднах след успешно положен конкурсен изпит през 1993. Софийското бюро на радиото беше открито през 1991. Свободна Европа докрай си остана свободно радио
– независимо, необвързано, безкомпромисно и сериозно. Тук започнах своите авторски предавания, не можех да си представя, че мога да направя нещо под чуждо давление или противно на собствената си воля, вкус и убеждение. Професионализмът, който съществуваше в радиото, беше едно от нещата, за които истински мечтаех да присъстват в живота ни. Бях убедена, че ако всеки си върши работата професионално, всичко ще се оправи, нещата ще потръгнат, преходът, който се осъществяваше, ще завърши благополучно. Не мисля обаче, че такова беше положението в останалите медии. В тях все още имаше цензура, страх и конформизъм. В Свободна Европа разочарованието настъпи много по-късно, но все пак настъпи...

Според теб случи ли се промяната, за която хората мечтаеха?
Промяната, за която всички мечтаехме, като цяло уви не се случи. Двадесет години по-късно престъпността е добила чудовищни размери; криворазбраната свобода е изродена в слободия – няма никакво уважение към институциите, няма толерантност, хората сякаш нямат мотивация да живеят честно и почтено. Шири се масова неграмотност. Хората се умориха до смърт. Усмивките им помръкнаха. Забелязвате ли как ходят като извехтели дрехи по улиците? Как всеки втори си говори сам, има тикове или гледа лошо?
Тъжна картинка 20 години по-късно. Въпреки всичко имам надежда, че нещата ще се оправят. Само че с много повече усилия, упоритост и воля, отколкото, ако не бяхме отново на кота нула.

Коментари


Comments powered by Disqus

Очаквай следващия брой на списание За ХОРАТА на пазара на 21 юли 2012 година