Брой 236

Хора

Дончо Папазов. Един човек по нашите ширини


Светослав Куцаров, снимка

Има един такъв човек по нашите ширини – ведър, благ и свободен. Обиколил е света по море, продължава да пътува и е съвсем безстрашен. И като всеки морски човек има брада, пуши лула, а разказите му са безкрайни.

Невъзможно е да избягаш от приказката, от невероятното, когато се срещнеш с човек като Дончо Папазов – да искаш да го разкажеш като легенда, като история, която предаваш на децата си, а те на техните деца. За много от днешните пораснали деца Папазов, Джу, яхтата Тивия и Яна са приказка, случила се пред очите им. Благодарение на националната телевизия и на подкрепата на много хора сме ставали свидетели на експедициите на „лудото” семейство, прекосило океаните със спасителна лодка, качило четиригодишната си дъщеря на яхта на околосветско пътуване, хранило се със зоопланктон, оцелявало.

А Дончо Папазов е същият онзи, когото помня от малка, с гъстата си брада и големите очила с дебели рамки, рицарският знак на поколението от 70-те години, на което дължим промяната, свободата и всичко останало.
Как да кажа на такъв човек, че ме е страх от дълбокото, от вълните и от преминаване по улица Раковски? Как този човек на 70, продължаващ да живее под наем, ще разбере основния житейски проблем на съвременните хора – неистовото желание за повече пари, голяма кола и голяма къща. Дончо, който буквално е преминал през световните океани, бил е някъде там в огромната морска пустош, оставил се е животът му да тече, воден от посоката на вятъра, как да му обясниш, че откривателството на другия свят се изчерпва с пускането на бутона на компютъра или телевизора. Няма как.

Ето защо и домът му е пристан – на загубеното бавно живеене с наслада - един миг на дръпване и изпускане на дима от лулата, миг, който изтлява...
Между маски от островите в Тихия океан, родопски халища, стари икони и дърворезби живее Дончо, живее скромно и спокойно, шегува се с всичко.
От думите и изражението на очите му извира детска енергия. Ако в някой момент от разговора ни беше казал да тръгнем към Таити или Куба със сал, и аз, и фотографът бяхме готови да тръгнем.

В началото
 „Всъщност бях икономист, шеф на секция в БАН и се занимавах с наука. А пък от дете много обичам морето, след това се захванах с подводно плуване и още през 1959 година имах рекорди на гмуркане с шнорхел, участвах и в първите подводни археологически експедиции. Методи за подводни археологически търсения беше и първата статия, която написах, когото бях на 19 години. Докато следвах, постоянно се занимавах с подводно плуване, докато си купих една дървена моторна лодка. Тя ми бе показана от един мой колега в секцията, той беше един от тримата й собственици.
Аз така се запалих, че си изтеглих парите за вноска на апартамент и си купих тази лодка. Междувременно заживяхме с Джу (Юлия Папазова) и започнахме да се чудим какво да правим с лодката. Какво да прави човек от институт и участник в експедиции – разбира се, че решава да направи експедиция. Тогава ми хрумна идеята за експедицията Планктон. Тази идея ми дойде от един от най-великите пътешественици – Ален Бомбар – французин изпитател, той пресича Атлантика с гумена лодка и през цялото време се храни с риба и планктон, дори не носи вода. Витамините си ги е набавял от зоопланктона. Оказа се, че освен растителен планктон има и животински, който може да бъде храна на човека. Останах 14 дни в Бургаския залив, с дървената лодка. Нямах никакъв опит, но пък имах един приятел Тончо, който идваше да ме наглежда. Един път в едно лошо време идва и крещи: „Колко пъти съм ти казвал, когато е лошо времето, да не спиш”.” По-късно Дончо признава, че едно от най-трудните изпитания през всичките експедиции е било липсата на сън. То го е водело до състояния на ръба на възприятията, подобни на наркозата. Безкрайните часове на вахта в морската пустош между водата, вятъра и небето са подобни на медитацията. Нормално ли е да изпитваш страх, да изпаднеш в отчаяние, да искаш всичко това да свърши? Дончо показва ръцете си и прокарва пръсти, за да ми покаже как е усещал страха – като физически импулс и сякаш нищо повече.

Навътре в морето
„Точно тогава, преди да тръгна, аз се свързах с вестник Орбита, откъдето се запознах и с Митко Езекиев и оттогава започна и огромното ни приятелство и подкрепата му. Изобщо много хора ми помагаха и бяха с мен. По-късно, когато и българската национална телевизия ни стана шеф, имахме голямата подкрепа на Иван Славков и Стефан Тихчев, благодарение на които бе купена яхтата Тивия.
Но да се върнем обратно в 1972 година. След първото успешно изпитание, преминато от Папазов, се оказва, че организмът му издържа физическите и психическите тестове. Оттук започват и постиженията на експедиция Планктон, проведена за общо 12 години по строги правила и под надзора на много учени. Дончо и Юлия Папазови са били не само мореплаватели, на които принадлежат първите крейсерски плавания с конвенционална спасителна лодка, но и първите у нас изпитатели на възможностите за оцеляване на човека в океана. Благодарение на Дончо и Джу днес е сигурно, че човек, поставен в спасителна лодка и хранещ се със зоопланктон, може да оцелее в морето.
Първото прекосяване на Черно море от Варна до Сочи с корабна спасителна лодка с платна е направено от Дончо и Джу. Хранят се с планктон и риба, пътуването е около месец, а следващото им предизвикателство е прекосяването на Атлантика. Лодката е Джу ІV, а дъщеря им Яна е на осем месеца. Крайната цел на пътуването е Сантяго де Куба. В този момент във Франция избират президент, а под това заглавие в пресата е снимката на Дончо и Юлия. Пресичането на Тихия океан в експедицията Планктон ІV трае 140 дни, а разстоянието от Южна Америка до Таити е взето със счупена мачта. През 1979, когато Яна е на пет години, е предприета последната експедиция Планктон, този път с Тивия, която е обиколила европейския бряг заедно със семейството. Отпорът от обществеността в България е голям, обвиняват ги, че ще рискуват живота на едно малко дете.
Тя не предава Дончо и в най-трудното изпитание – Невъзможният път. Това е и първата българска самотна обиколка през нос Хорн на юг от „ревящите четиридесет” – 164 дни от Буенос Айрес и обратно, дни в зимния сезон, в който нощта е 23 часа, а вълните са 25 метра. Още в началото се разбира, че мощността на двигателя на Тивия е ниска и Дончо стои през повечето време на тъмно и студено. Някъде там близо до Южния полюс той не се чувства сам – с него са  радиолюбителите от България, но и от целия свят. Въпреки че много хора му предвещават гибел, той се завръща.

Сам съм си достатъчен
Не мога да си представя с какво може да компенсира липсата на море, след като слязъл от яхтата Тивия през 1988.
„На мен винаги ми върви в живота. Не оставам без занимания, които ме емват. Завърнах се от последното плаване точно преди промените в България. Включих се в цялата борба. Много се радвам, че участвах във всички тези събития. А България се промени толкова много и толкова за добро. Имаме много повече свобода. Въпреки че човек никога няма да бъде доволен от правата и свободите, той винаги ще мечтае за повече.”

– Ако едно малко дете те попита какво е морето, какво ще му отговориш?
– Няма да му отговоря. Аз достигнах до себе си през морето. Но пък не се връщам често към спомените за експедициите. Едно е да помниш, друго е да си спомняш. Повече ме интересуват бъдещето и настоящето.
– Ако искам да съм свободна като теб, какво да направя?
– Не се пести нито към хората, нито към приключенията.

Коментари


Comments powered by Disqus

Очаквай следващия брой на списание За ХОРАТА на пазара на 21 юли 2012 година