Брой 239

Хора

Пламен Иванов и Илияна Облакова. Огън, следвам те


Ангел Цветанов, снимка

Пламен и Илияна са едни от многото хора у нас, които си играят с огъня в буквалния смисъл на думата. Подобни улични представления се правят на различни места из България вече от няколко години, а Пламен и Илияна са едни от първите изпълнители на това неформално изкуство тук. Днес Огненият театър на Пламен Иванов е развит като професионална трупа. За искрата, която е запалила желанието им за близки отношения с огъня, ни разказват в следващите редове.

Запалиш ли веднъж
„Идеята за театър на огъня и сенките се породи сред нас още с първите ни стъпки в огнените танци, но, разбира се, от появата на идеята до нейното реализиране изтече доста време. Трябваше да минат години, да натрупаме опит, визия и мъдрост за това как бихме искали да изглежда един такъв проект. Феаертър е по-скоро философия, отколкото театър. Философия, в която се опитваме не просто да пресъздадем картини и сцени от света около нас и отвъд нас, а да накараме артистите и зрителите да напуснат ежедневните си проблеми и страсти и чрез магията, от която е изтъкан този театър, да достигнат до себе си и да намерят истинското, чистото и човешкото в душите си.
Използваме разнообразни изразни средства като сенките и огъня, облечени в интересна визия – огнени шапки, маски, инструменти, кокили, костюми и музика, като така достигаме до всеки зрител. Възприемаме огъня не като стихия, а като живо същество, което всеки един от нас – участниците в този проект, трябва да се научи да усеща, да флиртува и играе с него, както и да накара всеки от нашите зрители да пожелае същото, защото тогава и само тогава смятаме, че нашата мисия е изпълнена.
Самият факт, че изразните средства, които използваме, са толкова различни и дори нетипични, е свързан и с предпочитанието ни да създаваме визии в алтернативни пространства. Там границата между публиката и артиста е по-скоро вътре във всеки от нас и е въпрос само на една крачка да станеш част от приказката на театъра на огъня и сенките. Често местата, където правим нашите спектакли, са по-скоро нетипични, отколкото стандартни. Преди време един познат беше казал: „Създаде се Малък градски театър зад канала, защо да не се създаде и малък градски театър зад ъгъла? Струва си да помислим върху този въпрос. Какво биха дали огънят и уличният театър на хората по-различно, отколкото затворените пространства? Представете си, че се прибирате от работа в своя сив ден, знаете, че в петък сте на театър, купили сте си билет преди седмица, но както се прибирате, срещате артиста на улицата и той ви показва магия, измъква ви от сивотата внезапно, неочаквано, непланувано. Това е истинската, неподправена и първична радост, от която всеки от нас има нужда.

Няма изгасване
Пламен:
„Хората, въвлечени в нашите идеи, са артисти, дизайнери на костюми, музиканти, сценографи, оператори, фотографи, монтажисти и т. н. Реално Феаертър се роди в началото на тази година, въпреки че хората, участващи в него, се занимават някои от 10 години, други от 8, трети от година с тази сфера на изкуството, всички ние обаче сме обединени от едно желание – да творим и създаваме светлина и магия в този свят. Вече имаме зад гърба си три международни и два български фестивала, множество приятни срещи с публиката в България и по света, щастливи погледи и усмивки на хората. Това е най-голямото богатство, което получаваме. Подготвяме нов грандиозен спектакъл за следващия сезон, с който се надяваме да зарадваме нашата публика.
Въпреки че историята на отделните артисти в нашия театър е различна, реално бяхме едни от първите, които въведоха огненото изкуство у нас, в годините преминахме през много огнени проекти, някои от тях станаха много успешни и известни в страната ни.

Илияна:
„Започнах преди осем години, тогава не беше толкова разпространено. Занимавах се с бойни изкуства и част от тренировките ни беше работата с различни инструменти, включително и с бухалки за художествена гимнастика. И един ден някой ме попита дали ги паля. Учудих се, защото те са от пластмаса. Оказа се, че имало подобни факли, с които може да се танцува. Аз се занимавах и с балет, така че намерих начин да обединя двете изкуства. В началото се упражнявах на сухо – това е т. нар. чорапен период, защото се използват кълбета от чорапи, закачени на въжета. Обикновено този период се характеризира с много изпотрошени лампиони вкъщи, както и обезобразени тапети на по-късен етап. Учех се сама, от интернет или от приятели, но по това време всички бяхме абсолютно начинаещи. Първия път, когато запалих истински огън, имах чувството, че изобщо не зная какво правя, нямаше нищо общо с чорапите и сякаш огньовете сами се движеха около мен.
Усещането после е като хубав сън, но от тези – свръхреалните, които сякаш са по-интензивни от живота в будно състояние. Харесва ми звукът на огъня, едно специфично свистене, което създава особена тишина около себе си. Обичам в такива моменти да наблюдавам лицата на хората, тоталното поглъщане или пък леката нотка на ужас. Огънят е стихия, която не ни е съвсем позната и в това е чарът му. Хубавото за мен е, че всеки път е различно, все още не съм достигнала до рутината. Последният ми спомен е от Атина, където участвахме в международен фестивал на уличния театър, който завърши с огромен парад, съпровождан от бразилските ритми на един самба бенд. Изведнъж шествието спонтанно спря, заобиколи ни в кръг, бендът се обърна и засвири само за нас и нашите огньове. В такива моменти се отпускаш напълно, забравяш себе си, танцуваш и имаш чувството, че цялата вселена празнува с теб.“

Научи и мен
Пламен:
„Не е трудно човек да се включи в този театър. Периодът на обучение е различен. Някои успяват да научат за няколко дни много бързо нови движенчески стилове и инструменти, на други са им нужни месеци. Все пак, за да може един човек да борави добре с основните огнени инструменти като пой и ветрила, както и да се движиш на кокили в сложен сценичен костюм, са нужни години практика. Може би най-лесният и прост начин човек да започне е, като отиде до магазина и си купи два дълги чорапа, сложи по една тенис топка в тях и потърси в интернет основни движения, всичко останало е въпрос на упоритост и постоянство.
Огънят за мен не е стихия, а по-скоро живо същество, актьор със свой собствен характер, той може да преминава през различни настроения, в които вие двамата да успеете да намерите баланс и хармония, които да предадете на хората около вас, да успеете да изразите чрез танца помежду ви както самите вас, така и хората около вас. Те да намерят себе си във вашия танц, както и вие себе си в техните очи и емоции.“

Илияна:
„Човек трябва само да иска. Не са нужни специални умения, координацията се появява с практиката. А и всеки сам се развива, създава свой стил според характера и изразността си. Има си специфична техника, но за мен по-важни са стилът, излъчването, говори ли танцът и какво разказва. Иначе нещата остават на ниво художествена гимнастика. Аз не мога да кажа, че съм професионалист, нямам нужда и от публика, танцът винаги е за удоволствие. Огънят сам по себе си придава една особена празничност на живота, внася магия в ежедневието. Случвало се е да си харесам място или момент от деня и да запаля огън само за себе си. Разликата не е голяма, просто ставаш и танцьор, и зрител.“

Коментари


Comments powered by Disqus

Очаквай следващия брой на списание За ХОРАТА на пазара на 21 юли 2012 година