Брой 253

Репортажно

Криволичещи истории


Светослав Куцаров, снимка

Защото пътуването навътре се случва бавно и неусетно, без да го очакваш, без да го искаш. Защото всички пътища започват от онова място в средата на гърдите, което се стопля, когато плачеш от радост. И още там, някъде навътре в теб, прокарваш собствения си път към другите. Той тръгва от ниското, от лесното преминава през трудни, високи участъци, криволичи и се губи от погледа, накрая се спуска в равното, успокоява се.

А в действителност това трябваше да бъде история за железопътната линия, която започва някъде от Тракийската равнина, преминава през две планини на границата, където Рила и Родопите се събират и пускат от събраните си ръце малката река Места, а тя после слиза през долините, отвеждащи ни в Пирин. Трябваше да бъде история за малки гари и спирки, от които е останал само пътят към перона. Истории за влак - ежедневна връзка с големия свят на пътници от забравени села. Но от момента, в който се качихме, разбрахме, че както винаги ще разказваме за хората.

Ако събереш разказите на пътуващите в единствения работещ теснолинеен жп път в България, ще се създаде митология. После като във всяка митология ще откриваш повторението на стар разказ, а понякога разказът е останал само като нечия мечта.
Някъде в началото на ХХ век един млад човек искал да проправи път през три планини и да стигне до Бяло море. Мечтаел да направи мрежа от линии, всяка от които свързва малките населени места в районите с коларски пътища. Влаковете били любимото му хоби, не само че обичал да пътува, но и да управлява локомотив. Казвал, че това е в сърцето му, а една от линиите, които по-късно построил, водели към Рилския манастир, там, където днес по негово желание е погребано само сърцето му. Борис ІІІ вярвал, че влаковете са транспортното средство на бъдещето и че изграждането на повече линии ще допринесе за икономическото и социалното развитие на България. Така още през 1915 започва планирането на железопътните линии, пресичащи Западните Родопи. И веднага след края на войната проучванията и строежът на линията са одобрени с гласуване от Народното събрание на 25 май 1920 година.

Оттук историята на теснолинейката започва да ни разказва един от пътниците в петчасовото ни пътешествие от гара Септември до гара Добринище. Йордан Петракиев, човек, събирал познания за железопътния транспорт на България с години. За разлика от повечето пътници по линията, които пътуват ежедневно по работа, той е поел на еднодневна разходка до Велинград.
Това, което отличава теснолинейката по дефиниция от стандартните влакови съоръжения, е широчината на междурелсието й, което е само 76 сантиметра. Всъщност то позволява линиите да преминават там, където „голямата” железница не може. Тръгвайки от долината, пътят започва бавно да се изкачва към Родопите, преминавайки през скалисти и опасни трасета. Началникът на влака Иван Пампоров ни разказа как немският инженер, назначен за ръководител на строителството на линията, я завършил до днешната гара Света Петка. Дотам стигали възможностите му. Тогава анонимен за нас днес български инженер се заел със строежа на линията в най-трудния й етап. Само между двете гари Света Петка и Аврамово влакът изкачва 224 метра в рамките на по-малко от 10 километра дължина. Постигнатата връзка се дължи на четириетажно изкуствено развитие и 17 тунела. Така пътниците неусетно се озовават на най-високата гара на Балканския полуостров – Аврамово. Гарата е начало на много туристически пътеки в района, а от друга страна, дели Рила и Родопите.
Преди да стигне Аврамово в разписанието на линията човек спокойно може да се обърка, прочитайки и гара с името Пампорово. Докато говорим с началника на влака, разбирам, че името на тази гара е дадено в чест на неговия баща – железничар със стаж над трийсет години точно по тази линия. Той именно убедил тогавашното си ръководство да построят гара по линията в близост до селото му, така станал и неин кръстник. А Иван Пампоров е наследил професията от баща си и вече 15 години работи по линията Септември-Добринище.

През зимата железницата е основният транспорт на хората от общините Ракитово, Велинград, Якоруда, Белица и Разлог. Според Иван наличието на теснолинейката в тези общини помага на хората от околните села да достигат училищата, работата и, разбира се, близките си. През зимата, но и най-вече през пролетта рисковите ситуации за влаковата бригада се увеличават. Дори в деня преди пътуването ни е имало инцидент със скален къс, който пада и по случайност не удря вагоните, попадайки между тях. Въпреки съмненията ни, че най-трудно е придвижването на влака през зимата, един млад член на влаковата бригада споделя, че зимните пейзажи са едни от най-красивите през прозорците на вагоните. Днес той е кондукторът на влака за Добринище, а съвпадението, че го срещаме в този ден, е съвсем съдбовно. Защото неговата история може да бъде отделна книга.

Ангел Гушков, ентусиазиран и буден млад човек, който знае толкова много за линията, планината и нейните пътеки, че прилича повече на гид, случайно качил се във влака. Истината е, че от дете е мечтаел да прави точно това, и то точно във влака от Септември до Добринище. От две години Ангел поддържа сайт, посветен на теснолинейката, в който са описани подробно историята й, както и възможните планински маршрути, започващи от първата гара по линията. Сайтът е подкрепен от много хора, включително и младежи от Европа. Разбирам, че в близост до гара Пешово е единственият резерват за муфлони у нас, както и че ако човек слезе в Якоруда, може да стигне до Мусала през Трещеник. В едно от пътуванията си група активисти от Грийнпийс се срещат с Ангел и научават за участието му в инициативата за нова червена книга на животинските и растителните видове в Родопите. Така той е поканен официално да стане техен член и участник в тяхно събитие това лято в Африка. Ангел е инициатор на много походи от различни точки на линията, екопротести, а наскоро и на пролетното почистване в град Септември.

„Наистина обичам работата си на кондуктор. В нея имам възможност за топло общуване с много и различни хора. Забелязвам как чужди и наши туристи и планинари са отворени към всякакъв вид информация, а няма кой да им я даде по време на пътуването, така и аз започнах да се чувствам полезен. И точно това много ми допада тук, едва ли има друга линия, която да събира толкова различни хора и да преминава през такива местности.”
Ангел мечтае линията да се обнови и да се популяризира сред повече хора. Вероятно по подобен начин я е виждал и Борис ІІІ, който обичал красивата българска природа и искал да я покаже на всички.

Ако тръгнеш от гарата в София, вземеш влака за Бургас и стигнеш в полите на Пирин, в рамките на няколко часа можеш да си спокоен, че живееш в приказка. В нея ще откриеш всичките необходими й съставки - млад човек с мечта и история за поемането на пътя към нея. Пътят, който носи в сърцето си.
Изобщо не вярвах, че пишейки за единствената теснолинейка в България, ще трябва да използвам думи като сърце, любов и мечта. Защото в огромния град, в тълпите, в тишината на ежедневното ми общуване с компютъра такива думи не са нищо повече от лексиконен патос. За щастие, когато напуснеш големия град дори и за няколко часа, можеш да се чувстваш свободен както от патоса, така и от иронията.

Коментари


Comments powered by Disqus

Очаквай следващия брой на списание За ХОРАТА на пазара на 21 юли 2012 година

Брой 253

Купи списанието в електронен формат