Брой 253

Нещата отвътре

Раковината на релсите


Христина Петрова, картина

Гарата се появява там, където каже пътят. Нали той води влака по написаното от релсите? Там, на гарата, водачът на „железния кон” връзва поводите му. За да те остави или вземе отнякъде занякъде. Или да даде шанс на зрителя да участва в пътуването с неизреченото. По свои си маршрути, по свои си скачвания с възможните гари. Нищо че местата си имат имена в картата на релсовия път, това място заживява свой живот и започва да си прилича с много други места около релсите. Щом независимо от важността на жп възела в световната релсова паяжина, от мащаба, архитектурата и удобствата, които ти предлага, може да поощри неизброими пренасяния...

Понякога назад, понякога напред
Щъканията продължават. И май са извън променящите се с времето неща – тракащата лента с разписанията, дизайнът на модерната чакалня, гишетата и коловозите, артинсталациите, екраните със събитията по света и у нас, шпалира от търговски предложения. Шумовете се променят – на акостирането и заминаването, на свирките на локомотивите (с емблемата – птица и желязно колело), на спикерите. И интонациите се променят. Дори в носовия женски глас – еди-кой си влак ще пристигне на еди-кой си коловоз, приспивно напевен или по-скоро просещ прошка от нетърпението ти да го чуеш... И с мирисите нещата се укротяват. Някои помнят с обонянието си дъха на дървените траверси. Имаме вкъщи трофей от Куба – лице на индиански вожд, работен върху дърво за траверси. То е приятно на пипане, отдавна издъхтяло на онази автентична миризма, и се радвам на удивлението, че това червено ложе за главата на индианеца е можело да лежи кротко под „железния кон”... Други помнят лютивото на черния локомотивен дим. Като поета Христо Черняев, син на железничар: „Баща ми е моята първа гара... Обичах дъха на черния дим от запъхтените локомотиви, остър, парлив дъх на въглища; затова нощем отварях прозореца на вагона и дишах този невтръснал ми дим заедно със саждите и искрите, които бързо падаха по земята като уплашени светулки. С този дъх цял живот бяха просмукани тъмните дрехи на баща ми – спирача”. Има необикновени гари – като Аточа в Мадрид – със зелена градина, космически отдалечена от трескавостта на съвременната гара, или като имигрантската гара Елис айлънд, наричана още Острова на сълзите или Острова на разбитите сърца. Това е мястото, което посреща (1892–1954 година) всеки „нов американец“, дошъл да търси късмета си на Новата земя. Но те са с друга стойност – музейна в едната и в другата посока.

Сгъстено очакване
Пространството на очакването е толкова сгъстено, че върши мимоходом своите чудеса. Наблюдавала съм местни хора в закусвалните по гарите. Те седят като закотвени с гръб към влаковете, дето пристигат на тяхната малка гаричка. Но като че усещат раздвижването на въздуха с гърбовете си. Оживяват се, хвърлят коси погледи към пришълците и си поръчват по още едно. Не е възможно тези външно нехаещи към оживлението на перона мъже да не са си устройвали абордажи – като в каубойските филми, върху покрива на препускащ влак в някаква тяхна си прерия...
Не си представях как изглежда Лионската гара на Париж, но „потеглих” към нея без ненужни заявки. Тогава бях на маса за двама в ресторанта на Централна гара преди преустройството й. Имах рожден ден. Заваля сняг. На първи коловоз пристигна Ориент експрес. И мигом „скочих” в него, преди влакът да отлепи от перона. Пътувах за моята гара – Париж. Усещането ми за приближаване до целта не отстъпваше на онова след две години – то бе в реално време, когато влакът влезе в пространственото преддверие на заветния град...

Съвпадения
Тук гарата е в традиционната си функция – място на изпращане и посрещане. Очакване толкова дълго и неразложимо в своята сърцевина, та изглежда паранормално. Историята е отдавнашна, но действителна – случва се в Япония през 30-те години на миналия век, но се разказва доста по-късно във филма Hachiko: A Dog’s Story. Кучето с това име винаги изпращало и после посрещало стопанина си на гарата в пет следобед. Професорът, който преподавал в друг град, получил инфаркт и не се върнал повече. Девет години в този час кучето чакало на гарата, за да го посрещне. И така до края на дните си. Невероятността е истинска. Както и послесловът – много днешни млади хора, искрено удивени и трогнати, споделят в мрежата почудата си от привързаността на Хaчико...
„Гарата” я има в различни варианти в картините на Христина Петрова. Преследва я без понятно обяснение. Припомня си само едно живо усещане за гарата в Ямбол. „Участвах в жури и закъснях за по-раншния влак за София, чаках дълго на перона през нощта.... Беше пусто и студено. Най-после влакът се появи. После в картините ми този дълго чакан влак все се превръщаше от пристигащ в отминаващ...” В първата й претворена на платно гара се мярка мъжки силует в гръб между колоните на перона. Картината е завършена три години преди да се случи нещастието със съпруга на Христина, също художник, Петър Брайков. Той загива на релсите под тръгващ влак (на Пловдивската гара). По същото това време на статива на Христина е стояла недовършена картина с отминаващ влак. Съвпаденията са от зоната на здрача...

Остатъчна енергия
Всяко място, през което минава влак, носи остатъчна енергия. Габриеле Воман, немска писателка, пренесла се в някакво малко американско селище през 50-те на ХХ в., пише за времето, когато покрай къщата им са минавали релси. Всъщност поводът за този спомен е поканата за участие в рубриката Една картина отблизо на немско издание. Художникът Едуард Хопър е рисувал пейзажа точно около къщата, на метри от линията, докато по нея още се е движил влак „Някога – в компанията на два влака дневно, още се радвахме, сякаш вечерта ни чака представление... Когато тази картина (на Хопър) се раждаше, ние още не бяхме излезли навън. Четвърт час по-късно щяхме да се видим изобразени в очакване да мине експресът, за да зърнем в него няколко профила на хора, които ще изпуснат вечерта, нашата тукашна вечер. Щяхме да седим, ако все още е тогава, на градински столове, загледани в белите стълбове, в белия предупредителен кръст на прелеза, в полегналия от вятъра храст, сред неясните багри на една вечер в разгара на лятото...” Това, естествено, го няма в картината на Хопър и според Габриеле е по-добре. „Все пак се виждаме, даже прекалено ясно, там е цялата наша история.” Дори да тревясат, по релсите продължава да тече енергия... да шуми в раковината на пътя.

Коментари


Comments powered by Disqus

Очаквай следващия брой на списание За ХОРАТА на пазара на 21 юли 2012 година

Брой 253

Купи списанието в електронен формат