Брой 253

Пътуване без куфар

Кайруан. На пътя на керваните


Светослав Куцаров, снимка

Тълпата се отдръпна и стори път на мъжа, облечен в дълга до земята бяла роба. На фона на боядисаните в бяло и синьо магазини, покрити с безброй висящи и подрънкващи сувенири, на фона на цветната тълпа, на шума от пазара, приличаше на странна бяла птица. Изглеждаше горд с това, което носи, имаше вид на призван, докато внимателно крепеше върху раменете си навит на руло килим.

Свитъци от приказка
„Призваният” бавно си проправяше път през тълпата от смеещи се деца, забързани жени, носещи приятно ухаещ, току-що изпечен хляб, и мъже със строги погледи. Пристъпваше гордо, опитваше се да балансира ценния товар. Дръпнах се от пътя му, а той продължи, без дори да отмества поглед от посоката, в която се беше запътил, единствено съсредoточен да запази килима си. В средата на медината в Кайруан, заобиколена от сладникави аромати, от множество, различно от това, което можеш да видиш тук, горещината в края на март се сливаше с клаксоните, виковете и разговорите на висок глас. Затворих очи и си представих същите хора в друго време, облечени по този начин, търговците с техните стоки, жените, обвити в тъмни тъкани, аромат на ментов чай и подправки. Потракването на костените зарчета върху инкрустираната със седеф табла и коментарите на мъжете. Спомних си приказките за красивата Шехерезада, седнала по турски върху дебел ръчно тъкан килим и разказваща увлекателни истории. Истории за най-старото минаре, за кръстопътя на керваните, пренасящи фурми, килими и други ценни товари, за града, в който е роден и живял спътникът на Пророка Мохамед, за красиви тъкачки и за изкусни търговци. Истории, които се развиват като дебел тъкан килим.

Въжетата на времето
Кайруан е древен град, построен на мястото на крепост, и четвъртият по святост за мюсюлманите – след Мека, Медина и Ерусалим. Издигнат около 670 година от арабите и провъзгласен за важен търговски и духовен център от пълководеца Окба ибн Нафаа. Тук се намира и първата мюсюлманска джамия в Тунис – Сиди Окба, построена през VI век и носеща името на основателя на града. Нейната значимост се измерва и с факта, че е смятана за гробището, откъдето душата на мюсюлманина се отправя към Рая. А през годините на вражески нападения на града цялото му население е намирало убежище зад непревземаемите й стени.

Името на града означава "керван", а мястото е било на кръстопътя на керваните, идващи от пустинята и заминаващи на север. Тук можеш да разгледаш и Музея на ислямското изкуство, както и Центъра за производство на килими. С това е известен градът и във всички пътеводители, в сайтовете с туристическа информация за важните места в Тунис и наръчниците. Моята среща с това място започна по пладне, когато слънцето беше високо, а небето тъмносиньо. Търговците около стените на джамията се бяха скрили под червеникавите вълнени тенти, изморено надвиснали над магазинчетата. Пясъчножълтото минаре се изправи пред погледа ми, спокойно от позицията на времето. В огромното четириъгълно пространство на джамията е по-хладно, но пък групите от посетители не позволяват да се уединиш и да се пренесеш в миналото, когато тук и в добро, и в лошо се е събирал целият град. Затова следвах групата и се опитвах да си изградя близка до разказите картина. Картина за живота на хората в далечни дни. Много са разказите за джамията и начина, по който е построена, които могат да те впечатлят. Дворът й е направен така, че когато вали дъжд, там да се събира достатъчно количество вода, която се оттича през специално създадени кладенци с филтри на няколко нива, а оттам в други кладенци, откъдето местните вадели вода за домашните си нужди. Заоблените мраморни ръбове на отворите на кладенците са опасани с дълбоки улеи, направени от въжетата, които години наред са се трили в повърхността.

На видно място, почти в центъра на постлания с мраморни плочи двор, се намира и слънчев часовник, по който хората са определяли времето. А то, времето, тук няма реални измерения. Докато съм вътре и стъпвам по излъсканите от стъпките на стотици хиляди посетители бели плочки, си представям хората, които са се събирали за вечерната молитва. Представям си плахото пристъпване на грешниците, търсещи утеха и опрощение. Представям си тълпите, жадни да чуят думите на имама. Подсмърчането на децата, които искат да са на всяко друго място и нервно потропват от крак на крак.
После, като изляза навън, попадам в друг по-жив, по-пъстър, по-шумен и забързан свят. Където миналото и настоящето се срещат, за да си поговорят за бъдещето. Където възрастни мъже се сърдят, когато задържиш погледа си върху тях и нарушиш приятната им почивка в сянката на каменната стена, ограждаща джамията. Свят, в който момчета с фланелки на футболни клубове се надпреварват да ти позират, а след това с любопитство дърпат апарата ти и се смеят. Свят на търговци, които ти предлагат по всевъзможни начини стоката си, а жените притеснено отместват поглед, когато срещнат твоя. Свят на аромати, на емоции, на мисли, различни от обичайните...

Кайруан е успял да се съхрани и да запази за настоящите си посетители чувството, че се пренасяш в друго време. Това чувство те съпровожда, докато пиеш гъсто арабско кафе в най-старото кафене Барута, докато се губиш из тесните улички на медината. Въпреки че градът е с население около 120 000, атмосферата и уютът на стар град са се съхранили, но за да ги усетиш, са ти необходими поне два дни. След разходката във времето и историята продължаваш пътя си и в един миг всичко остава някъде далеч зад теб. Опитваш се да го запомниш, да го запазиш завинаги в мислите си и така всъщност не разбираш как това място те е променило.

Коментари


Comments powered by Disqus

Очаквай следващия брой на списание За ХОРАТА на пазара на 21 юли 2012 година

Брой 253

Купи списанието в електронен формат