Брой 259

Временно

Цочо Бояджиев. „В нас живеят страхове, вкоренени в старите предания“


През 1580 година се случила следната истинска история. Недалеч от Бреслау живеел именит благородник, който трябвало да събира лете много сено, за което били длъжни да му работят и неговите поданици. Сред тях била привикана и една родилка на само осем дена.
Тя поставила бебето си върху купчинка трева под едно дърво на нивата. След няколко часа отива да го накърми, поглежда го, изкрещява силно, започва да удря главата си с ръце и да се оплаква високо, че това не е детето й, понеже суче твърде стръвно и вие нечовешки.
Когато се прибрала вкъщи, детето продължило да се държи толкова непристойно, че добрата жена едва не умряла. Оплакала се на юнкера, а той рекъл: „Жено, ако ти се струва, че това не е твоето дете, отведи го на поляната, където си оставила предишното си дете, и силно го наложи с тояга.” Жената послушала юнкера. И като заудряла с тоягата, дяволът й донесъл откраднатото нейно дете с думите: „Ето ти го!” и отнесъл детето си.

Това е откъс от том първи на Немски сказания, записани от Братя Грим (издателство Алтера). За древните епически традиции и съвременния им прочит разговаряме със съставителя и преводача на книгата професор Цочо Бояджиев.

Професор Бояджиев, защо има толкова жестокост в средновековните немски предания?
Жестокостта е част от живота, който живеем. Съвременният човек, изглежда, е по-склонен да прикрива шокиращите истини за себе си зад лицемерни евфемизми. Средновековието е просто някак по-откровено, когато трябва да се надникне в бездната на човешката природа.

Как решихте да преведете немските сказания, записани от Братя Грим?
В редакционния съвет съм на издателство Алтера. При едно обсъждане стигнахме до единодушното заключение, че в България е крайно оскъднопредставен европейският романтизъм, включително и може би дори в най-голяма степен немският. Предложих да започнем с този сборник на Братя Грим отчасти и защото отдавна съм пристрастен към включените в него сказания. Дръзнах – очевидно малко самонадеяно – да се заема с превода, въпреки че не съм германист. Като преводаческа задача текстът се оказа доста труден, с усложнен синтаксис, архаична лексика, диалектизми и дори изрази, които са се оказали неразчетими за самите съвременни издатели на сказанията. Преводът предполагаше и ориентация в множество реалии, местности и исторически персонажи, справяне със съзнателно търсени игрословици, които е желателно да прозвучат и на български, а предизвикателство представляваха и стихотворните вметки. Тук дори в по-голяма степен, отколкото при преводите на философски и богословски текстове, беше важно словото да остане живо, изразително и естествено, все едно съчинението е написано на български език.
Не зная до каква степен съм се справил. Така или иначе, всяка неточност или несполука отнасям към себе си. За евентуалните удачи обаче трябва сърдечно да благодаря на моя колега и приятел Георги Каприев, който се нагърби с не по-малко отговорната и главоболна работа на редактора.

Какво всъщност са направили Братя Грим при прочита на тези сказания?
Сборникът на Братя Грим формално може да бъде причислен към жанра на средновековните „примери”, т. е. на многолетното събирачество на устните народни предания. Само че зад тяхното начинание стои съвършено друга идеология.
Ако през средните векове монасите съхраняват разказваните от простолюдието „истински истории”, за да илюстрират чрез тях и да направят по-въздействащи своите нравствени проповеди, то нашите автори реализират типичното за романтическото светоусещане потапяне в дълбините на народната душа, домогват се до корените на националния дух. Нека напомним обаче, че въпреки фантастичния си сюжет сказанията не са приказки. Те предават събития, които имат претенцията за действително случили се, поместени в точно определено време и на точно определено място. Тъкмо тази претенция за достоверност придава на сказанието особена пикантност. Читателят (или слушателят) е като че ли позициониран в междинното пространство между реалността и фантасмагоричността и това прави възприемането на разказа невероятно сладостно.

Много специалисти по етноклинична психология, като Клариса Пинкола Естес, търсят социалните и психологическите модели на съвремието в древните епически традиции. Защо се възражда този интерес към сказанията и легендите?
Ние свикнахме някак прибързано да използваме клишираното определение „модерен човек”, подразбирайки някакво рационално същество, освободено в частност от смътните и като че лишени от здрав разум страхове, вкоренени в старите предания. В действителност човекът е далеч по-сложно създание, възхитата и ужасът пред неразгадаемото е в него също толкова същностно, както и стремежът за овладяване и подреждане безостатъчно на целия му живот. Така че интересът към такъв тип истории е неизтребим. Дори в нашето хладнокръвно и болезнено рационално време ние сме винаги готови да изслушаме една стара, невероятна, но без съмнение „истинска” история. Поне за себе си мога да свидетелствам, че буквално поглъщах разказите на баба ми за фантастични събития, станали „ето тук”, „в местността Жална”, „в дните на нейното детство”. Има очевидно някакви скрити дълбини, които оформят живота ни, и в тези дълбини разликата между въображаемото и реалното е само условна.
Веднъж някой попитал Радичков: „Бай Йордане, ти нали не вярваш, че има тенец?” „Разбира се, че не вярвам, отвърнал с типичната си мъдра усмивка великият писател. – Мама също не вярваше. Тя го беше виждала.”

Какви приказки си спомняте от детството? Доколко приказката е важна за съзряването ни?
От съвсем малък много обичах да ми четат приказки – Братя Грим, Шарл Перо, Андерсен, особено Вилхелм Хауф. Дори сe научих да казвам „р” благодарение на приказките. Докато лежах със счупен крак в болницата, голямата ми утеха бяха приказките, които майка ми ми четеше. Трябваше обаче да я помоля да го направи, при това като произнеса „пРиказка”, а не „пЛиказка”. Нямах избор и трябваше да се науча.
Що се отнася до ролята на приказката за съзряването ни (много точно казано – именно за съзряването!), то приказните истории укрепват естествената ни склонност към доброто и справедливостта, но – нещо, което е дори по-важно – те разширяват нашия свят, уверяват ни, че неговите пространства не свършват до границата на непосредствено видимото и неговите цели не се изчерпват с уюта на тукашното, че този наш свят е винаги „нещо повече”, че това „повече” е наистина достойно човешко обиталище, в което трезвият поглед и полетът на фантазията имат еднакви права.

Коментари


Comments powered by Disqus

Очаквай следващия брой на списание За ХОРАТА на пазара на 21 юли 2012 година