Брой 268

От редактора

Ангел с едно крило


Слънцето танцуваше със сенките върху скалите. Наближаваше пладне, а над оазиса на върха на хълма горещината се беше настанила и всеки опит на вятъра да донесе прохлада беше изтикан далеч от това място. Нашарената в цветовете на червеното и жълтото земя приличаше на плътен килим, хвърлен над планината.
Вървях сред палмите, надвесили тежките си клони, отрупани със сочни фурми, докато с напредването на деня броят на хората в оазиса намаляваше. Малката река се спускаше нервно по склона – и тя бързаше да се скрие от жегата. Оазисът беше потънал в своето обичайно състояние, така беше столетия наред. Оставен на волята на пясъка и слънцето. Преди време тук е имало голямо берберско село, сега само останките от домове и малцината, избрали да не напускат домовете си, разказваха за други времена и хора. Мургавото му лице се открояваше на фона на памучната кърпа с цвят на пясък, увита около главата. Седнал с кръстосани крака във вдлъбнатината на скалата, приличаше на човек, чието място винаги е било там. Дългата му дреха, която беше досущ като цвета на камъка, малко поoвехтяла, се повдигаше и разкриваше обутите му в кожени сандали стъпала. Усмивката му разкриваше бели зъби и придаваше на лицето му спокойна благост. Мохамед беше на 32 години, живееше в берберско село и с удоволствие разговаряше с посетителите за миналото на селото, за своето настояще и бъдеще. „Аз реших да остана тук, когато всички си отидоха. Имам по-малка сестра, за която се грижа. Тя иска да учи в университет, а за това трябват много пари.
Не изкарвам много, но това, което спечеля, заделям за нейното обучение. Знам, че това е нейната мечта и колкото и да ми е трудно, ще я изуча. После ще мисля за себе си, чак когато сестра ми завърши университета, ще си потърся жена, ако ми е писано, ще намеря добра и скромна булка, която няма да има нищо против, че ще съм по-възрастен. При нас на моите години приятелите ми имат по две-три деца. Но аз искам първо за сестра си да се погрижа, няма си никой освен мен. Обичам я повече от всичко и искам да е щастлива...”
Тръгнах си и всеки път, когато се обръщах, той беше там, махаше приятелски с ръка и се усмихваше. Знаеше, че по-малката му сестра има нужда от неговата подкрепа и любов, беше готов да й ги даде безрезервно. Спомних си нещо, което преди това бях прочела, появи се точно като последното парченце от пъзела, застана там, за да запълни празнината в историята: „Всички сме ангели само с едно крило, можем да летим единствено ако се държим прегърнати!”

Коментари


Comments powered by Disqus

Очаквай следващия брой на списание За ХОРАТА на пазара на 21 юли 2012 година