Брой 268

Хора

Тигран и Ованес Торосян. Андрей и Стефан Алтъпармакови. Красимира и Ани Стефанови. Себе си и другият

Ангел Цветанов, снимки

Те са в „Червената” книга на изчезващите видове. Сигурно затова двойките братя и сестри в настоящия брой са ни особено важни. Поради обичта и близостта помежду им. Толкова прости и истински. Все по-невъзможни за много хора днес. И напълно поразяващи в момент на среща с такъв тип хора – работещи в една сфера и покланящи се на таланта на другия.

Брат ми, научи ме
„Ние сме арменци, не се усмихваме” – казва Ованес Торосян по време на снимките, изпъвайки лицето си в комичния образ на „страшен” арменец. По-късно след няколко вица и двамата са категорични, че най-важни са отношенията им със семейството, с фамилната история, и, разбира се, един към друг. Другото е ученето от всеки, с който се срещат на сцената или на снимачната площадка. Тук Ованес казва: „Не, само от режисьорите или от книгите, от всеки момент на общуване с непознат дори.” А когато преброява годините, през които се занимава с театър, се оказва, че има двайнасетгодишен стаж. „Когато станат 15, ще направя бенефис”, продължава в стила на арменския си хумор Ованес. Макар че е малкият брат, всъщност той е „запалил” брат си в актьорството. Случва се след посещение на детско представление с участието на Ованес. Споменът и на двамата за миризмата на сценичния прах е много жив. Според тях тази "театрална миризма" все още може да се усети на първите редове в Народния театър. Нещото, което ги връща и към първите им детски спомени в театъра в Ереван.
Когато е на 21, Тигран Торосян излиза на сцената на Театър 199 в моноспектакъла Изрод с режисьор Атанас Атанасов, тогава негов преподавател в НАТФИЗ. Другият брат е „онова момче” от филма Източни пиеси, за чийто образ продължава да се говори като откритието на Камен Калев.
„Този персонаж бе много сполучливо измислен от Камен. Героят на Георги е пасивен и нищо конкретно не решава. През цялото време историята го води и просто тръгваш след нея.”
„Ованес играе много обрано в този филм, но колкото и да е обрано, усещаш емоцията му и всичко разбираш”, допълва Тигран, за когото ролята на брат му наистина е много силна.
„Някой ми беше казал, че е важно да се „закачиш” за мотора на действието, за историята или за човека, който я води. В Източни пиеси за мен този мотор беше Христо. Да умееш като партньор да го следиш и разбираш. Има една сцена от филма, когато вървим заедно през едно поле. Чудех се как да изглежда така, все едно наистина сме братя. Гледах го как ходи, опитвах се да наподобя походката му, стойката ни беше горе-долу сходна и все пак... Важното в отношенията на тези двама „братя” е, че Георги е миналото на Христо и накрая във филма се разбира, че ние сме един човек. Във филма това се открива на финала, когато Георги казва: „Брат ми, научи ме да рисувам”.
Тези детайлчета действат подсъзнателно на зрителя. И наистина е много важно актьорът да мисли върху ролята. Ако има някаква формула, някаква тайна в този образ – ето това е. Ивайло Христов ни казваше, че един актьор трябва да е като булдог, захапе ли образа, да не го оставя, да го мисли, да го разбира. Тези неща не се учат, не са записани в книга, но са страшно важни в актьорската професия. Нещо като индивидуален подход. Актьорът и режисьорът трябва да гледат в една посока и в Източни пиеси всички от екипа имат един поглед към живота.”
Имало и е някаква форма на състезание между двама синеоки, млади актьори в началото на успешни кариери. Ованес е категоричен, че никога не са подхождали към една роля като конкуренти. Дори преди всеки кастинг или репетиция се съветват. Още като деца били първата си публика един за друг. Ованес знаел наизуст текстовете, с които Тигран кандидатствал в НАТФИЗ.
„Всъщност, ако има надцакване между нас, в добрия смисъл на думата, то е, за да защитим честа на фамилията ни. Прадядовците ни са били актьори в Грузия, дядовците ни също, брат ми и баща ми имаха частен театър в Ереван до началото на деветдесетте, когато започват военни действия. Наистина сме много свързани, защото първото име може някой да не го запомни, но фамилията е най-важна.”

Един за всички
„Андрей и Стефан са единствените еднояйчни близнаци в българското кино.” Казва ни го операторът Христо Тотев, гордеещ се със статистическото си образование и усет към необичайните връзки между хората. Братята Алтъпармакови са режисьор и оператор, работили в тандем в няколко документални филма. Още при следването си в московската академия ВГИК близнаците се справят с някои брънки в образователната система като един изпит, който режисьорът Андрей взима вместо брат си - оператора Стефан.
За жалост на същия изпит преподавателят решил да пише тройки на всички. По-късно на снимачната площадка братята имат малки трикове, с които си говорят без думи. Само един жест на ръката, само намигване и се разбирали.
Братята избрали киното без голяма родителска съпротива, въпреки че цялата им фамилия е лекарска. Големият им брат поел бащиния занаят, а близнаците - бащиното хоби. Антон бил запален фотограф и оператор, имал най-различни камери и дори международни награди от фестивали за любители, бил е председател на киноклуба на здравните работници. Така появата на двама кинадажии в рода се оказала неслучайна.
„Обичам не ситуациите, а героите – личностите. Затова и почти всичките ми документални филми са за такива фигури. Имам няколко филма за Васил Левски, Христо Ботев, Иван Вазов, Тодор Каблешков. Съжалявам само, че не успях да снимам филма си за Каравелов.”
На въпроса ми дали има личности, за които тепърва трябва да се говори, разбирам че съм попаднала в царството на Андрей Алтъпармаков. Особено ценни за него се оказват откритията на личности от българското Възраждане, за които дори и историците пропускат да пишат. Защото, когато една личност се впише в историята, тя влиза в един кръг на разбиране и по-надолу не се стига. Истинското поприще за братя Алтъпармакови е точно в това издирване на дълбокото и непознатото за историческите фигури.
„Знаете ли кой е Иван Капитан или Иван Тодоров” – очите на Андрей светват в момента, в който започва разказа си за този напълно непознат исторически образ.
„Вече втора година работя заедно с Тодор Ташев, който е историк, над тази легендарна фигура. Роден в Търново, четник в Първа българска легия и в легията на Панайот Хитов и другар на Левски. А всъщност това е първият български актьор. След легията той попада като хъш в Браила. Иван Капитан играе в първите постановки на Добри Войников. Този знаменит четник играе пред княз Карл І в Букурещ, после е и награден. Имаме една-единствена негова снимка. През 1867 година той тръгва към България с четата на Хитов, но пада в Черни Вит и заболява от пневмония. Останалите четници, сред които е Левски, го носят, но турската потеря ги наближава. В този момент Иван Капитан иска останалите четници да го обезглавят и да продължат без него. Така и правят. Точно в този исторически момент ние открихме разрив, настъпил в отношенията между Левски и Хитов. А самата историческа фигура на Иван Капитан е значима и с още нещо – той е събирал хората по селата и е рецитирал пред тях стихове и цели пиеси. Оказва се, че това е било много по-важно за обикновените хора в България от много други пропаганди в този момент.”
Андрей Алтъпармаков умее да унася слушателя почти като легендарния човек, за когото разказва, докато папките с бъдещите му документални филми „мълчат”, прибрани в стария шкаф в офиса му.

Деца на цветята
Магнолията в двора на прабаба им продължава да цъфти всяка година. Магнолията е нещо като символ за двете сестри от началото на съвместната им работа, както и пеперудите. Общуването ми с тях се сблъска с уникалния им начин на представяне – всяка от тях говори само за другата.
Изкуството на Ани и Красимира е цветна хармония. Изработеното от тях го преживяват очите, а сестрите разказват как вписват във всичко собствените си отношения. Красиви и чисти като първите цветове на магнолията в двора им.
Красимира започва с шиене на авторски дрехи, но и с картини. Първата им съвместна работа започва през 1999 година. Ани Стефанова, като художник, избрал графиката, решава да създаде собствена техника. Така се появява графиката върху коприна. Разказът за свободната среда, в която са расли, започва Красимира.
„Сестра ми рисува от двегодишна. Майка ми ни остави да се занимаваме с това, което ни харесва. Така е било винаги, подкрепата от страна на майка ни и цялото семейство беше решаваща. Майка ни ни позволи да създаваме всякакви неща от чаршафи и рокли. Ани изрисува кухнята, всички дъски и стени. Цели стени в къщата ни бяха украсени с първите картини на Ани. Цялото ни семейство се занимаваше с изкуство, в най-широкия смисъл на думата. Баща ни рисуваше много хубаво, а всичките ни баби бяха прекрасни шивачки. Така Ани взе рисуването, а за мен остана шиенето. Аз от ученичка шия на машината на прабаба ми, а тя и днес не се нуждае от никакви подобрения.”
Ани я допълва: „Тя шиеше не защото нямаше дрехи, а защото искаше да бъде различна. И днес никога не шие нещо, което не е минало през фантазията й. Не я вълнуват модните цветове и тенденции. Ние никога не сме създавали едно нещо заради модата или за да ни харесат. Сигурно затова изградихме разпознаваем стил, и то заедно, една до друга. Истината е, че винаги сме заедно и хората свикнаха да ни разпознават само когато сме заедно.”
Тук сестрите започват да се смеят, заедно. Почти не минава ден, в който не се виждат и чуват. Защото всеки техен ден е пълен с това, което обичат най-много – работата с цветовете и формите.

Коментари


Comments powered by Disqus

Очаквай следващия брой на списание За ХОРАТА на пазара на 21 юли 2012 година