Брой 268

Тема За ХОРАТА

Братя и сестри


Мехмед III е султанът, останал в историята с това, че поръчва убийството на деветнайсет от братята си и двайсет от сестрите си – за да няма евентуално междуособици в империята. Мрачните харемски истории от цариградските дворци разказват, че в определен период в Османската империя било практика да се умъртвяват братята на бъдещия султан дори и ако те са съвсем невръстни деца или бебета. Това се правело именно с цел да няма после разкол и претенции към властта, да не се обезкървява и обезсилва империята в междуособни войни. Децата били отнемани от майките им и удушавани с червено копринено въже, защото било забранено да се пролива кръвта на падишаха и наследниците му.

Желязната маска
Европа също има своите страховити истории. През 1687 година, по време на управлението на Луи XIV, едно апокрифно ръкописно издание оповестява, че в укреплението на остров Света Маргарита в Прованс е бил прехвърлен анонимен затворник. „Никой не знае кой е той – пишело в изданието. – Не му е позволено да произнася името си, а ако го каже, е заповядано да бъде убит; на лицето му има стоманена маска.” Новината продължава със заключението, че явно мнозина, които обществеността смята за покойници, в действителност са още живи.
Тайнственият затворник тревожи много умове, а образът му е така вълнуващ – кой ли е? Според някои е самият граф Дьо Вермандоа, синът на Луи XIV и мадмоазел Дьо Ла Валиер, който официално е обявен за мъртъв, покосен от чума, но всъщност е хвърлен в затвора заради това, че е ударил плесница на дофина Луи. Според друг източник – книгата Тайните мемоари за историята на Персия с анонимен автор, затворникът по-късно е преместен в Бастилията. Веднъж той издраскал името си с нож на гърба на една чиния. Слугата, у когото попаднала чинията, я занесъл на коменданта на крепостта, като се надявал да получи награда, но на мига бил убит, за да се запази тайната.
Волтер доразкрасява историята, като добавя любопитни подробности за маската – долната й част, пише той, била снабдена със стоманени пружини, които му позволявали да се храни, без да я сваля. И според него тъмничарите имали заповед да убият затворника, ако разкрие самоличността си. Волтер добавя също, че към затворника се отнасяли с изключителен респект, в килията му идвали музиканти, за да посвирят, доставяли му бельо от най-фина материя. Във второто издание на Векът на Луи XIV Волтер добавя и историята с чинията. Затворникът написал името си на гърба й и я хвърлил от прозореца на килията си. Намерил я неграмотен рибар, който я отнесъл на коменданта, а последният, след като се уверил, че рибарят наистина не може да чете, му казал: „Вървете си, вие сте щастливец, че не умеете да четете.”
Според Волтер затворникът бил братът близнак на Луи XIV, при това първородният близнак, когото Ана Австрийска и Мазарини по някаква причина отстраняват от двора и изпращат на тайно място. Тайната била опазена до смъртта на Мазарини, когато Луи XIV я разкрил и взел допълнителни мерки, за да предотврати евентуални бъдещи претенции към властта.
Според друго мнение затворникът с желязната маска бил по-малкият близнак, който по нареждане на Луи XIII бил отведен далеч, за да се попречи на всякакво оспорване на правата върху трона, както и да се избегне предсказанието, че раждането на близнаци ще донесе нещастия на кралската династия. След като се качва на престола, Луи XIV научава тайната и заповядва брат му да носи маска до края на дните си.

Майорат и минорат
В миналото, заради силната връзка на наследството с общественото положение, братята и сестрите са били в особени взаимоотношения. Майоратът (правото на най-големия) и миноратът (правото на най-малкия) имат своята логика в живота на различните общества. Известна е европейската традиция в аристократичните семейства най-големият син да получава наследството, вторият след него да прави военна кариера (тоест пак да има възможност да придобие богатство), а третият – да става свещеник. Подобна е била и наследствената схема при дъщерите, само че онези, за които зестрата не е стигала, били обречени на манастир.
Библията разказва как Исав и Яков били близнаци, но Исав бил по-големият, първородният, следователно негови били правата по рождение. Но Иаков използвал глада на брат си, като откупил тези права за паница леща, а после с измама получил и бащината благословия, като имитирал физическите характеристики на Исав.
Изследвайки фолклора в Стария завет, Джеймс Фрейзър търси повтoряемост в този модел и пише: „Преди всичко, ако Яков е изместил по-големия си брат, то той е направил само онова, което баща му Исаак е сторил преди него. Защото Исаак също е по-малък син и е изместил по-големия си брат Исмаил от наследството на баща си Авраам.” Фрейзър добавя, че същия принцип на онаследяване Яков е приложил и към собствените си деца и внуци. Откривайки действащ минорат в различни части и различни общества на планетата, той намира и неговото обяснение – докато по-големите деца тръгват да реализират собствените си представи за живота, най-малкото дете, като най-късно родено, остава да живее при престарелите си родители и да се грижи за тях. Това се наблюдава както при синовете, така и при дъщерите. Следователно логично е за него да остане семейното наследство. „От тази гледна точка – пише той – Яков не е извършил неправда по отношение на по-големия си брат Исав; просто е извоювал правото, което древният закон му е давал върху наследството като най-малък син, макар че още по негово време е започнала да се налага новата мода то да се прехвърля върху най-големия син.”

Елизабет и Мери
Мария Тюдор е родена като пето дете от брака на крал Хенри VIII с Катерина Арагонска и е единственото дете от това семейство, достигнало пълнолетие. Привилегированото й положение в двора рязко се променя, когато баща й – мечтаещ за мъжки наследник – решава да се разведе с Катерина и да се ожени за Ан Болейн.
В исторически план това довежда до конфронтация между краля и папата и създаване на англиканската църква. В личен план се появява нова фаворитка – Елизабет. В резултат на новия брак на краля Катерина губи титлата кралица, а Мария Тюдор получава статута на извънбрачно дете на краля, прогонена е от двореца, отнети са кралските титли и става просто Лейди Мария, придворна дама на сестра си Елизабет.
Интересно е, че въпреки всичко това Мария действа по-скоро в интерес на Елизабет, отколкото в неин ущърб. Особено след като кралят се развежда с Ан Болейн и тя, обвинена в изневяра и вещерство, е екзекутирана.
Мария и Елизабет сега споделят една съдба. Когато научават за смъртта на краля, двете, подкрепени от армия, тръгват към Лондон и в разгара на лятото триумфално влизат в града. Интересно е, че двете сестри имат различно вероизповедание – Мария е католичка и прави опит за рекатолизация на Англия, а Елизабет е протестантка и когато след смъртта на сестра й започва нейното управление, терорът на религиозна основа продължава, само че сега преследвани са католиците.
Мария Тюдор е погребана в Уестминстърското абатство, а 45 години по-късно в същата гробница е положено тялото на сестра й – кралица Елизабет I. По нареждане на новия крал – Джеймс I Стюарт, на гробницата е изсечен следният надпис: „Заедно на трона и в гроба, тук почиват две сестри, Елизабет и Мария, с надеждата за общо възкресение.”

Фидел и Раул Кастро
В наши дни още една двойка по кръв – този път братя, Фидел и Раул Кастро – е постоянно във въртопите на политическия живот. Фидел е роден през 1926 като син на Анхел Кастро и Аргис и неговата прислужница Лина Рус Гонсалес. Всъщност Фидел има двама братя (Рамон и Раул), четири сестри (Анхелита, Хуанита, Енма и Агустина), един полубрат (Педро Емилио) и една полусестра (Лидия), отгледани от първата съпруга на баща му. Но от всички най-силна е връзката му с Раул.
След военния преврат на генерал Батиста Кастро, който по това време е адвокат, прави опит да предяви формални обвинения срещу Батиста в нарушение на конституцията, но Конституционният съд отказва да разгледа внесената от него петиция. През следващите месеци той изоставя адвокатската си практика и организира нелегална група, в която участва и брат му Раул. Групата се стреми да организира преврат и активно се снабдява с оръжие. За тази цел на 26 юли 1953 е организирано нападение срещу казармата Монкада, което завършва катастрофално.
Интересното в отношенията между двамата братя е това, че в началото не Фидел, а Раул е изявено привлечен от идеологията на комунизма. Известно е например, че през 1953 той отива във Виена, за да участва в спонсорирания от СССР Световен младежки конгрес. Освен това Раул е и почти гениален организатор. Заради блестящата му работа от времето на съпротивата в планината Сиера Маестра след революцията той е назначен за военен министър – на 28-годишна възраст. Постоянен спътник на Фидел от началото на революцията срещу режима на Батиста, в средата на 1953 година Раул е основна фигура в кубинското правителство.
В наши дни, след оттеглянето си от активния политически живот и след почти 50-годишно управление, Фидел Кастро обяви брат си Раул за свой наследник. Условно казано, Раул бе избран от кубинския парламент за нов президент. „Фидел е незаменим; хората ще продължат неговото дело, когато той не е вече между нас, все пак неговите идеи винаги ще са тук“, заяви Раул Кастро в първата си реч като държавен глава.

Коментари


Comments powered by Disqus

Очаквай следващия брой на списание За ХОРАТА на пазара на 21 юли 2012 година