Брой 274

Хора

Рада Москова. „Възрастта е да се науча да прощавам“


Ангел Цветанов, снимка

Когато илюзиите умират, тогава си отива и онази любопитна, усмихната, очакваща и влюбена в живота частица, която дава смисъл. Искрицата, която роши посребрелите коси, подръпва по детски ъгълчето на карираната пола на миналото и не те оставя да си поемеш дъх. Така, заровила поглед в прекрасното есенно небе с намацани по него бели облачета, си тръгнах от срещата с Рада Москова. А тя остана в спомена за прекрасния ден точно като онази топла, шарена есен, която винаги извиква усмивка на лицето ти.

Къщичка за спомени
Светлата мансарда е като уютно скривалище за спомени. Веселите картини с кривокраки птици и по детски наивни лодки усмихват стените. Мекото слънце разлиства пожълтелите страници на интересни книги, а Рада Москова е на мястото си тук, където миналото и настоящето живеят в мир.
„Скоро си спомних едно изречение от романа на Вики Баум Марион живее – чела съм го  сигурно преди поне 50 години: „Възрастта е като изкачване със самолет, колкото по-нависоко се издигаш, толкова повече се разширява погледът ти и виждаш повече неща, а големите работи от някога изглеждат все по-дребни.”
Къде живее детството е въпрос, който всеки носи. То живее там, където се е случвало, на местата, които пренасяме със себе си. Аз пренасям тези места, където и да отида, те са свързани с природата, с една река, в която като деца сме плували. Преди време написах двустишие на тази тема:

Детство
Градините на Рая, откъдето
познанието ни изгонва.
За мен моето детство са градините на Рая. С възрастта се възпитавах да отминавам лошото, да помня райските места, срещите с хора. То няма и за кога – не искам да затрупвам малкото време, което ми остава, с неприятни и сиви местности. Предпочитам каквото ми остава да е хубаво.”

Не е ли присъщо на детството бързо да забравя лошото?
Да, това е качество на детството, но то лека полека се измества от травмите в човека – моментите, в които се е почувствал отминат, унизен, пренебрегнат... Моето поколение обича да се занимава с мисълта колко е отместено, непризнато, колко неща му липсват. Броим липсите, такъв е човешкият ни манталитет. Сравняваме онова, което е било, с това, което е сега – немотията на възрастта, когато трудно ходим, бавно мислим, бавно решаваме кръстословици – това ни кара да се чувстваме онеправдани. Възрастта е като гето – набутани сме в него и измъкване няма. От всяка друга ситуация можеш да направиш крачка навън, оттук – не! Единственият начин да не се усещам затворена в това гето е да гледам навън.

Носталгията по миналото не ни връща миналото.
Така е. Връща ни спомена за себе си. Времето, когато сме тичали бързо, изкачвали сме планини, чувствали сме се свободни. От друга страна, всяка възраст си създава свои спомени, изработва си ги и аз нямам нищо против това, което ми се случва днес.

Пъстри картини на възраст
„Пред нас – хората от моето поколение, се появи един свят, от който преди бяхме лишени – светът на потреблението. Цялата тази многотия, която ни заобикаля в модата, в информацията, в технологиите. Ние потребявахме ограничен кръг неща и това ни правеше еднакви. Сега възможността да си купуваме различни продукти ни кара да се чувстваме различни. Това е мъчително за повечето хора, защото си дават сметка, виждат отчетливо какво не могат да си позволят. Но пък има и духовни вещи, които могат да се потребяват – книгите, музиката, телевизията с различните й програми. Познавам хора, които стръвно гледат всички турски сериали и по този начин си набавят живот. Запълват липсите в собствения си – уважението на младите, семейните обеди, подредената трапеза, дори привидната добронамереност между хората. Това за нас са новости, с които не сме живели. А връзката между поколенията зависи от хората – ако се потрудиш да я създадеш, тя съществува. Ако останеш в раздразнението си към привичките, небрежността, незаинтересоваността, лекотата на младите, те ще те отминат. Те нямат нужда от теб, имат нужда от хора на тяхната възраст, от въображението, което имат за себе си, а то няма нищо общо с въображението, което ние имаме за тях.”

Чувствате ли се ощетена заради липсата на многотия в миналото?
Напротив, това ми е дало опит – мога да разбирам повече хората, които живеят в липса на възможности, във всекидневни лишения. Ние не се предаваме, ние оставаме. Гледам да остана, докъдето мога, докъдето Господ ми позволи.

Кога човек започва да говори за възрастта?
Моята свекърва казваше: „Знаеш ли кое е ужасното на възрастта – че ти си, какъвто си бил в самата си младост, а хората се държат с тебе като с възрастен, какъвто те виждат.” Мен възрастта ме научи да прощавам – на другите, а и за доста мъчителни глупости – на себе си. Направи ме по-толерантна в резултат от сблъсъка ми с различни хора, с несправедливости, с посредственост, с безразличие или хищни лични интереси. Възрастта за мен е помирение, а и почуда пред пъстрата многотия на света. Нямам нищо против нея. Съхраних любопитството си. Занимавайки се с нейните несгоди, забравяме да хвърлим поглед наоколо, а картината там е весела, шарена, пълна с оптимизъм.

Това, че все по-рядко „се оглеждаме”, не е ли проблем на съвременния човек?
Днес хората започват да правят кариера от много ранна възраст и почти винаги на живот и смърт. При нас беше много по-леко, не приемахме кариерата на всяка цена, а пък и това беше привилегия за определена категория хора. Тези, които бяха извън кръга на привилигированите, можеха и да не мислят за нея.
Специално на мен ми помагаха да живея дългите лета, които прекарвахме със семейството ми, липсата на тревожност по отношение на проблеми в работата и средата. Независимостта ми. Затова толкова се ужасявам от културата на all inclusivе – тя едновременно ограничава и уеднаквява. Това лято отидох в хотел на морето за два дни и щях да се побъркам. Никога не съм участвала в това масово ставане, закуска, обяд, пясъчен плаж, наблъскан с хора, ужас. Ние ходехме в село Варвара, в Ахтопол, в Созопол, преди да стане моден курорт, и това ми създаваше статус на вътрешна свобода – истинска ваканция.

Ако успеем да си изградим вътрешен комфорт и акцентираме на неща, които ни карат да се чувстваме добре, няма да се нуждаем от привидни задоволства?
Да, но в младостта има нещо, което те кара да искаш да си като всички. Не обичаш да се усещаш извън своята среда – човек винаги има нуждата от опора, особено във възрастта, в която все още не знае кой е. А с възрастта, с неизбежните разочарования, и от себе си включително, губиш своята ранимост. Остарявайки, трупаме кожа върху кожа – обличаме се в динозавърски брони. Накрая се превръщаме в опаковани в защитните си съоръжения раними динозаври. Но пък отвън изглеждаме толкова цялостни, непробиваеми, недостъпни за атаките на всекидневието.

Промяната не е ли въпрос на лично търсене?
Хората са различни. Има такива, които твърдят, че не се променят. Те са като оковани в предразсъдъците си. За да се защитават от всекидневната атака на нахлуващите отвсякъде клишета, си създават собствени. Аз се опитвам да се боря с предразсъдъците си. Трудна работа!

В един разговор казвате, че човек трябва да има независима преценка за нещата? Това не прави ли по-трудно преглъщането на несправедливостите и трудностите?
Винаги съм гледала да имам собствена преценка, да избягвам всякакъв вид колективна защита. Работих индивидуално. В годините ми като драматург в Кукления театър, а и като сценарист, съм попадала  в среда, където мога да си позволя независимост. Но това е личен път, част от съдбата. Ще бъде голяма суетност да кажа, че съм избегнала съдбата.

Чекмеджета с уроци
„Работата на тези, които се занимават с творчество, е насочена и към публиката, тя е основният регулатор. Не бива да се опитваш да се приравниш с нея, а да я повикаш при себе си. Един от моментите на най-голяма радост в живота ми беше преди около 30 години, когато се появи първият ми филм – Куче в чекмедже. Пред кино Славейков видях опашка от хора за билети на „търси се”! Бях успяла да ги доведа до себе си. Не бива да се мъчим да достигаме до публиката на всяка цена. Нужни са постоянни страхотни усилия, мисля, че и вие това правите с вашето списание – да довеждаме хората до себе си. В обратната позиция потъваш, потъваш... Докато ти самият се превърнеш в  чалга.
Напоследък мисля по темата за задължителното изучаване на религията в училище. Децата имат абсолютна съпротива срещу всичко, което е институирано и задължително вкарано като обучение. Човек трябва да достигне до религията сам, при вътрешна необходимост. Да вливаш в главите на учениците уроци по религия с убеждението, че ги учиш на духовност, е все едно да твърдиш, че като им преподаваш литература, ги научаваш да четат книги. Търсете липсата на духовност в телевизионните програми – в моделите на успеха, не в липсата на религиозно обучение.”

Какво от позицията на времето успяхте да простите?
Вече стана дума, че възрастта за мен се състои в дълги уроци по прошка. Прощавам първо на близките, после на по-далечните, прощавам на живота, в който съм попаднала, с цялата му агресия, шум, липса на елементарна порядъчност, незачитане. Трудно ми е да простя на хората от политиката, които бяха виновни, но никога не поискаха прошка. За да простиш или да поискаш прошка, трябва да преживееш вътрешен катарзис – да си дадеш сметка, по възможност през сълзи, за чувствата на другите. Ние сме толкова обхванати от стремежа да живеем, че нямаме време да погледнем назад и да се попитаме защо, какво, докога? Ние, българите, сме лишени от разбиране и приемане на другия. Подозираме всеки, който си позволява да не мисли като нас. Тази вътрешна съпротива към различния наричам „синдром на високите огради”. Идете в Копривщица, в Пловдив, всички къщи са като едни малки царства. Зазидани високо, да не можеш да надникнеш през оградата – нито от вън на вътре, нито от вътре на вън.

Не е ли това външната проекция на нашето вътрешно недоволство?
По-приятно е да търсим вината у другите. Всичко хубаво е до оградата на двора, вътре едни китни градинки, шарени цветя, навън – мръсотия и мизерия. Този колективен дух за общността, за съседа, за мястото, където живееш, съм го виждала само като „бият плоча”, когато строят къща на село. Иначе изграждаме защитни стени,  динозавърски кожи, пазим се, за да сме сигурни.

Кое ви помага да поддържате своя дух?
Любопитството, не искам да се лаская с високата дума „любознателност”. Използвала съм времето си, за да се отместя – „да погледна от самолета” и да открия, че драматично големите сътресения в живота ми са се смалили. Търся какво ново има, какво съм пропуснала. Човек трябва да е отворен – да научава, да се запознава, да среща... Животът има различни вкусове и както казва Мечо Пух: „Колкото повече, толкова повече”.

Възрастта е микс от картинките на различни възрасти, понякога вадиш забравени образи и те предизвикват емоции, връщат спомени... И продължаваш да живееш.

Коментари


Comments powered by Disqus

Очаквай следващия брой на списание За ХОРАТА на пазара на 21 юли 2012 година