Брой 277

Хора

Милена Йоич. Срещи


Ангел Цветанов, снимка

Нейните картини не са просто израз на емоции, те разказват истории. Заставайки пред всяка от тях, вглеждайки се в детайлите, в образите и в цветовете, във вградените в маслото дантели или късчета от килими, в парченцата мозайка, в начина, по който боите са положени върху дървените повърхности – ти всъщност се вглеждаш в целия път, вървян от хората по тези земи, за да бъде създадено онова, което днес наричаме европейска култура. Пътища, експерименти, търсения, усет за ценността на всеки миг, вкус към историята – в една от нейните картини можеш да откриеш цели поредици от векове, нужно е само да имаш очи на търсач и, разбира се, да носиш в себе си онова любопитство, което ще те кара да учиш отново и отново.

Защото, известно е, че ако нямаш тази основа, можеш да станеш прекрасен майстор на четката, но не и разказвач на истории. А онези, които ще гледат картините ти, имат нуждата не само да се възхитят на умението, с което са положени боите. Те са застанали пред твоите творби, защото се надяват с всеки поглед да откриват по нещо ново в тях, да срещат ново знание, ново усещане, нова емоция.
Когато я слушам, осъзнавам колко е важна средата, в която ще израснеш и твориш, подкрепата на родителите в ранните години, без която цял живот би останал мъничко тъжен и беден. Приятелите от ученическите години, с които имате сходни стремежи, спорите и търсите истините за света, срещите с хора, които ценят онова, което правиш.

„Мисля, че цял живот съм рисувала.”
Откакто се помня, рисувам – така се изразявам. Изкушаваше ме светът. И литературата. Много четях и даже имам книги, които съм чела и съм им правила илюстрации. В цялото си номадство трябва да съм запазила някъде рисунки и от онези години. Някак си чувствах, че ще отида в Париж, мечтаех за него. Майка ми имаше чичо там и успя да ме изпрати – във време, когато това беше почти невъзможно. Но когато пристигнах, забелязах, че тук са ни учили толкова солидно, че моите състуденти парижани нямаха тази основа на рисунъка, която имах аз. Ние бяхме научени да рисуваме класически и за мен това беше от голяма помощ. И аз се чувствах много силна. Но пък те бяха силно свързани с този град, с тези стени, с тези улици, с тези музеи – те са им били в такава голяма помощ! И за мен беше много важно да бъда сред тях.
Сен Жермен си е винаги Сен Жермен. И както пее Жулиет Греко: Няма вече “След това” на Сен Жермен де Пре. Но той остава за художниците и хората на изкуството завинаги.
Аз живех в ателиетата на Сите де з’Ар. Помня как ходехме на бреговете на Сена, когато беше топло, и танцувахме. Всички художници се събирахме там и това беше прекрасно, богато преживяване. Имала съм толкова интересни срещи там. И досега поддържам връзка с мнозина от тези хора.
А Дора Валие, която беше голяма критичка на изкуството, ме взе под крилото си, срещна ме с много хора, представи ме в галерии, които заради нейната препоръка ми вярваха – за Париж това е невероятно силен старт. Трябва ти някой, който да ти даде този старт, а тя беше голям капацитет.

„Хората на изкуството са една много жилава, здрава среда.”
Където отида, се срещам със същите хора, не сменям обстановката, нито разговорите, нито приятелите. Все едно продължавам старите връзки, които имах в България.
Попаднах в средата на много интересни писатели. Имах шанса да се запозная с Ромен Гари. Той е бил в България като културен аташе към френското посолство и понеже беше приятел с Петър Увалиев и Дора Валие, които пък бяха приятели на майка ми, успяхме да се срещнем. Той беше много интересен човек. В онези времена ходеше по Сен Жермен с едно пончо, защото тогава защитаваше правата на индианците в Америка. А аз бях още студентка.
След това се срещнах с Франсоаз Саган. За нас тя беше изключителна. Миряна Башева има едно стихотворение: „На различни неща се учех, под чина ми – мадам Саган.” И аз, като се запознах с Франсоаз Саган, й казах този стих на български и й го преведох. Казах й какво събитие беше тя за нас. Защото ние бяхме ученички, като я четяхме, тя ни показваше освободената жена.
С Марчело Мастрояни пък се запознахме чрез галеристката, която излагаше моите картини, защото неговата дъщеря Барбара също рисуваше. И галеристката даде една вечеря, на която се срещнахме. Той беше толкова галантен, приятен, естествен, забавен. И си казвах: „Боже, мислила ли съм, че Мастрояни ще ме държи за лакътя, за да мога да пресека спокойно улицата!”.

„Преди изложба рисувам по цяла нощ.”
И по цял ден. Това всички художници го знаят. Така минават дните и нощите ти. Когато работех в ателието си на Евлоги Георгиев в София, то беше нещо като отворен дом. Тогава бяхме приятели с Росен Босев, с Огнян Фунев. Те идваха на гости, разговаряхме, след това отиваха в кухнята да хапнат. Това не ми пречеше, обогатяваше ме контактът с хората, аз рисувах, а те ми разказваха. Но не позволявах да коментират нещата, върху които работех в момента.
Разбира се, не мога да кажа за колко време подготвям една изложба. Понякога се сещам за нещо, ставам и го поправям. Мисля, че на изкуството не може да се гледа с критерия качество-цена. Когато питат Пикасо за колко време е нарисувал нещо, той отговаря: „Двайсет години и пет минути”. Не можем по този начин да гледаме на творбите си.
Има още нещо, типично за художниците – те се радват, когато продадат картина, а после им е тъжно за тази картина. Художникът е в депресия, когато не продава, а му е мъчно, когато продава. Аз например никога не бих продала портрета на баща ми. Той се казва Спомен за мечтателя. Баща ми живееше отделно от нас в Белград, аз го видях за пръв път на гарата и затова така съм го нарисувала. Той беше мечтател. Беше писател с много странна, богата и трагична съдба. Тази картина никога няма да продам. Не може всичко да бъде за продан.

Гледам я и слушам гласа й – речта й е елегантна като самата нея с онази особена мярка в думите и поведението, която имат само аристократите на духа. Нищо пресилено, нищо гръмко, нищо крещящо. Бижутата й са екстравагантни, но и в тях е спазена мярката, те са просто част от самата нея. И като жена се надявам, че дълго няма да забравя шеговитите й думи към гримьорката преди фотосесията – дискретна молба да не се прекалява, но нито сянка от убеждение, че човекът пред теб не си разбира от работата: „... Нали знаете – възрастна художничка, силно гримирана...”. Усмивка. Очите й се усмихват – това е закачка между две жени, които се разбират с една дума, защото всяка по свой начин работи с цветовете. А после, когато си тръгвам от дома й в дъждовния ден, мога единствено да съжалявам, че напоследък животът не ми предлага повече подобни срещи.

Коментари


Comments powered by Disqus

Очаквай следващия брой на списание За ХОРАТА на пазара на 21 юли 2012 година

Брой 277

Купи списанието в електронен формат