Брой 280

Хора

Емил Андреев. Дворът, от който се познава светът


Ангел Цветанов, снимка

Казват, че най-трудните изречения са кратките. Също че можеш да познаваш света, без да излизаш от двора си. Казват, че майсторството на разказвача се открива в сърцето на читателя или слушателя му след края на приказката. Емил Андреев е разказвач и слушател. Това изречение определя и отношенията му с героите на неговите текстове. А част от тях са герои на този текст – хората, чрез които можеш да опознаеш човечността, без да излизаш от двора на къщата си някъде далеч от големия град.

За думите
„Във всичко, което пиша, било то разкази, пиеси, романи или най-обикновени статии, се стремя текстът да бъде четивен и интересен. Никога не пиша за неща, които не знам и не съм видял. И искам да ме четат, а не да ме оценяват. Това не е само мое мнение, но и трайна мисловна нагласа. Днешното време е такова, че независимо от формата е важно текстът да бъде любопитен, хората да се идентифицират с него, да са съпричастни със случващото се, пък и ако може да стават по-морални. Считам, че една от функциите на литературата е да стимулира хората да са по-качествени, по-добри. Да познават повече себе си, да познават света. Знам как клиширано звучи, но за какво иначе е необходимо да се пише, а и да се чете?“

За махалата
„Паралелно на началото на работата по Стъклената река, на опита ми да професионализирам писателската си работа заживях извън града. Годината беше 2001. Тогава взех решение да се отделя от големия град. Исках да живея по-самотно, по-затворено. Писателската работа е строго индивидуална. Тя е самотна дейност. В този момент реших да отида в тази малка махала в Средна гора близо до село Поибрене и да събирам спомените си на спокойствие. Всъщност там ме заведе художникът Георги Чаушов, който пише твърде оригинална философия.
Къщата беше на повече от сто години, нямаше ток и вода. Когато отидохме да я видим със съпругата ми, веднага ми легна на сърцето. Купихме я веднага, като не мислехме, че ще стане място за постоянно живеене. Винаги сме искали да имаме къщичка, но моментът си дойде, и то съвсем случайно. Пътят дотам е черен и в първия момент е стъписващо, но в следващия миг ти става много приятно и нищо не ти липсва. До този момент не познавах Средногорския край. Истината е, че опознах едни много добри хора, чисти и здрави. За тези 14 години станах част от тях и много ги обичам.
И днес вече спокойно мога да кажа, че през по-голямата част от годината живея там. Виждам се много често с хората от махалата. Това са Иван Бенгьозов и съпругата му Незабравка, Иван Дудеков и Дима, Кольо и съпругата му Лушка. Казано просто, това са моите хора, с които живея. В тях няма нищо преднамерено и фалшиво. Винаги ти помагат безкористно.
С всички сме приятели, това са едни абсолютно човешки отношения. За тях мога да кажа, че са хора, видели всичко. Имали са много тежки професии, бай Иван е бил строител. Работил е в Ирак, а след това синът му е бил в умиротворителната ни мисия там и в Афганистан. Иван Дудеков е бил в Коми, дървосекач, корав човек.
Удоволствие е да говориш с тях. Половината от историите, които ми разказват, могат да се превърнат в страхотни разкази. Кратките форми са силата на нашата литература. Устната традиция е много силна в моя роден край – Лом, а и в днешния ми Панагюрски край. Искам да запиша историите на бай Иван например. Защото той е физическият им носител и след смъртта му част от историята на мястото ще изчезне. А и няма насищане на добри хора, а обкръжението ми в махалата е от точно такива. Страшно много ми помага този живот сред тях. Хубавото е, че и аз съм естествен с тях, открит, такъв, какъвто съм. Хората, за които говоря, могат да оценят тази проява на честност и откритост. Дори четат книгите ми, не правят литературни анализи, но самият факт, че ги изчитат, е важен.
Това усамотяване в Равни рът ми даде свободата да преосмисля много неща. От бързането в ежедневието, от стреса пропускаме същностно ценните истории и хора. А човек, колкото и неща да има и колкото и добре да живее, си остава един обикновен смъртен, без значение дали е богат, или беден. Работата на писателя е да припомня морални ценности. За да има по-голяма човещина, а и познание за тези човешки страсти, каращи ни да вършим глупости или пък добри неща. Работата на писателя е да разказва интересни приказки, а в тях винаги има морал, има поука. Ето това ми дава тази махала – свободата да се виждам с хората и да работя. За разказвача са много важни умението да наблюдаваш великото ежедневие, случващо се пред очите ти, и умението да помниш.”
 
За писането
„Пиша на ръка и с молив. В края на деня отново пренаписвам написаното на лаптопа и правя втора редакция. На сутринта правя поредното изчитане и редакция. Искам всичко да ми минава през ръката, по най-естествения начин. Взискателен съм, пиша реактивно, бързо. Искам съпротивлението между читателя и листа да е минимално. Не звуча нито много мъдро, нито дидактично, нито като многознаещ. Принципът ми на работа е да чета много, да събирам много. Събирам фабули, сюжетни линии и образи в главата си. Литературният образ е особено важен за мен, понякога самите персонажи формират собствена фабула. Ако това се случи, значи си успял, значи тези образи са жизнени.
За Стъклената река имах около две години събираческа работа. Но същинското вдъхновение се появи от една църква, реално съществуваща в село Търговище, Белоградчишко. Всъщност това е родното село на баща ми. Каменните пластики в църквата я превръщат в уникален културен обект. Няма друго подобно място у нас. Науката се е занимавала с тези места, изследвала ги е и има различни хипотези, като най-известни в случая са тези на покойната Екатерина Папазова. Тя първа ги свързва с т. нар. богомилски каменни пластики в Босна, познати като стечки.
Наред с вдъхновението ми от мистичното излъчване на мястото бях привлечен от тези научни изследвания на професор Папазова. Това ме накара да седна и да пиша, но и да проучвам материали и истории. Основната тема на самия роман не е за богомилите, тя просто преминава през текста като допълнителна фабула. А самото написване ми отне не повече от шест месеца.
Иска ми се да кажа, че през ХІХ век родната ни литература се доминира само от мъже (Петър Берон, Раковски, Ботев, Каравелов), за разлика от ХХ век, където „мъжете” всъщност са жени – Фани Попова-Мутафова, Яна Язова, Ана Карима, Анна Каменова, Вера Мутафчиева, Евгения Марс, Калина Малина, Дора Габе, Елисавета Багряна. Те са били едно огромно, невероятно общество и българската литература има големи жени автори на исторически романи – уникални фигури в българската повестност – дума, създадена от Раковски.
В последния ми роман Лудият Лука имам разсъждения на главния герой, опит за нещо по-философско, но разсъжденията му са по-достъпни. Поднесени са така, че четящият да открие сам смисъла им.
Ноам Чомски казваше, че във всеки човек съществуват дълбоки разбирания за структурните нива на езика. У всеки човек дремят такива архетипове на езиково и нравствено ниво. И така един много учен и чел човек не е много по-различен от някой по-обикновен, защото и той има въжделения и желания. Така че стремежът ми винаги е бил да мога да разкажа хубаво една история. Аз започнах да пиша затова, а не защото исках да ставам писател. Имах тази потребност още докато бях ученик. Пишеш разказче, свенливо го даваш на приятел за оценка, той ти казва: „Ей, много е готино, напиши още нещо.”
И така по-късно започнаха да ме търсят. Истината е, че съм автор, който никога не е ходил по издателства с текстовете си. В живота ми се случи така и още от 14-годишен, та и до ден днешен, са ми предлагали да ме публикуват. Не съм си казвал, че трябва да стана писател, още по-малко известен.
Вярвам, че не можеш да бъдеш това, което не ти е писано да бъдеш. Можеш да се опиташ или целият ти живот да премине в опити. Трябва да си честен със себе си, да не се заблуждаваш и да правиш всяко едно нещо като за последно.”

За филма Стъклената река
„Винаги съществува разлика между литературното произведение и неговия филмов вариант. В случая със Стъклената река разликите са много големи. Драматургията на романа е променена и е създадена нова драматургична схема. Създадени са нови персонажи, които не съществуват в романа. Има и нова сюжетна линия – това е линията за Робер дьо Бугр, който е бивш катар, станал гонител на катарите. Филмът обаче носи първичните белези на романа, заглавието му. Мисля, че актьорите играят прекрасно. А филмът си има собствена съдба.
Темата на моя роман е за несподелената любов, която не може да напусне стъклената река на тайните и сънищата. А пък във филма любовта е споделена и финалът го показва.
Още когато проектът за филма Стъклената река спечели субсидията от Националния филмов център, това беше първият проект за нов филм по съвременен български роман. След това излязоха Дзифт, Мисия Лондон и Светът е голям и спасение дебне отвсякъде, а в момента продължава да се снима по нови български романи. За четири години се узакониха нови автори и считам това за много положително. Друг е въпросът как се възприема, но е едно начало все пак.”

Коментари


Comments powered by Disqus

Очаквай следващия брой на списание За ХОРАТА на пазара на 21 юли 2012 година