Брой 280

Тема За ХОРАТА

Бягство към свободата


Светослав Куцаров, снимка

“Харесвам естествени жени и смятам, че рано или късно вие ще се върнете към желанието да имате естествени гърди, естествени устни и естествен тен”, ми каза през лятото един приятел. Бяхме се заседяли в парка край един фонтан, а край нас красиви млади момичета с изрусени на кичури коси протягаха прелъстително дългите си загорели крака. Тогава приех думите му като заяждане със суетата на женския пол и не осъзнах, че просто изразяват едно ново световно течение – завръщането към естествеността.

Рабира се, това не е модерна тема. Още Русо – а спомни си колко по-различен е изглеждал светът по негово време – е смятал, че новото общество трябва да бъде създавано извън градовете чрез възпитаване на децата сред природата. В Емил или За възпитанието той описва подход, според който едно дете не трябва да носи дрехи, които да ограничават тялото му, а желанията и действията му не трябва да бъдат ограничавани от възрастните. На дванайсет години малкият Емил не е израснал интелектуално и морално, ала е истинско „природно животинче” – интуицията му, слухът и зрението са развити до съвършенство. Между дванадесет и петнадесетгодишна възраст той трябва да научава само практични неща, умения на ръцете, които ще са му нужни в живота, а едва след това започва моралното му формиране – началото е положено със завеждането му високо в планината, защото именно сред най-дивата красота на природата той може да усети Бог. Разбира се, Русо има доста „кривини” в теорията си – например, докато възпитателят усъвършенства новия човек Емил, малката Софи е отглеждана и възпитавана единствено като добра домакиня и негова компаньонка; другото несъвършенство на теорията на Русо е възпитаването на детето извън обществото. Но посланието е налице – природата е тази, която ни помага да бъдем съвършени човешки същества.

Години, да не кажа и векове наред, отричахме влиянието и присъствието на природата. Докато неочаквано миналата година тя ни напомни за себе си – не много натрапчиво, но категорично. Десетки летища в скандинавските страни, Великобритания, Германия, Франция, Полша, Австрия, Швейцария бяха затворени за седмици заради изхвърлената пепел от един вулкан, за който май само исландците бяха чували до този момент – Ейяфятлайокутл. Исландският вулкан дори попречи на американския президент Обама и германския канцлер Ангела Меркел да присъстват на погребението на президента Лех Качински в Полша. Макар и за кратко, хората осъзнаха, че въпреки напредналата наука всички те зависят от природата. Осъзнаха и колко са зависими от едно нещо, което са свикнали почти да не забелязват – въздушния транспорт. При това става дума не само за превоза на хора, но и за доставката на цветя, пресни плодове и риба, реализация на спортни, културни и политически събития. Както беше написал някой – Ламаншът и Атлантическият океан внезапно станаха много по-дълбоки. Това насочи вниманието към важните и маловажните неща в живота ни и ускори процеса, който можем да наречем „бягство от градовете”.

Още със създаването си градовете имат като че ли едни и същи проблеми, непознати на селското население. Струпването на много хора на сравнително малко място, по-голямата свобода на нравите и почти пълната невъзможност да се предпазиш от контакта с множество хора дори преминавайки кратко разстояние в рамките на града, създават благоприятна среда за епидемии от болести – за късмет повечето от които лечими днес. Но в последните години големите градове започнаха да страдат от терористични актове и заплахи, от прииждане на емигранти от провинцията или чужбина, които в търсене на работа допълнително влошават и без това недобрата градска среда. Сещаш ли се за голям град, който да няма проблеми с трафика, пренаселеността, замърсяването на въздуха, престъпността? Дори блестящи европейски столици като Лондон, Мадрид и Берлин не са защитени от това, а напротив - в тях тези проблеми са се превърнали в горчиво ежедневие.

Да не говорим, че в нетолкова блестящи градове като София средата за нормален живот и нормално израстване на децата почти напълно изчезна. В моето детство (а аз съм израснала в центъра на София преди 30 години) се гонехме из градинките и вътрешните дворове, улиците бяха празни, а сегашният булевард Цариградско шосе приличаше по-скоро на спокойна асфалтова река, отколкото на истеричната днешна магистрала. Помня, че в горещите летни дни на детството ми тази река излъчваше мирис на омекнал асфалт, а не както сега – на прах и изгорели газове, допълнително препечени от слънцето.
Днес общите градинки между старите кооперации в центъра вече ги няма – всеки домсъвет загради своята така, че само жителите на сградата да имат достъп до нея и тези малки зелени пространства се превърнаха в мърляви усойни местенца, изпълнени с изтърван или изхвърлен от балконите боклук. Някога беше истинско съкровище дървената щипка, изпусната от простираща домакиня. Днес кофичките от кисело мляко, фасовете, смачканите цигарени кутии и хиляди други предмети, които дори не ми се иска да назовавам, изпълват довчерашните пространства за игри на стражари и апаши.

Някога изтичвахме от къщи с недоядената филия и се втурвахме в поредното си приключение. Строяхме между блоковете лагери, заравяхме се в прясноокосената трева на градинките, карахме като луди колелета по алеите, връщахме се с ожулени колене и длани, гладни като малки вълчета. Днес родителите трябва да организират на децата си забавления – да ги водят на кино всеки уикенд, да са подсигурили кабелна телевизия, за да може малките да попиват всяко риалити или токшоу. До такава степен сме объркали мисленето си, че ми се налага да споря със свои по-възрастни роднини, които ме убеждават, че трябвало да пусна телевизията вкъщи, за да можело детето ми да гледа телевизия! Не, не ме мислете за някоя фанатичка, ние гледаме филми в интернет, следим дори цяла поредица научнофантастични сериали, но предпочитам в студените и тъмни есенни вечери да заварвам сина си с книга в ръка или да измайсторим нещо от глина, вместо той да стои непомръдващ, облещен като малко зомби пред телевизора. Дали съм работеща жена? Да, работя, прибирам се късно, минавам през магазина, приготвям вечеря, простирам пране и подреждам изгладените дрехи в гардеробите.

Замисляме ли се от колко много неща сме зависими в ежедневието си, а колко малко всъщност ни е нужно? Осъзнаваме ли каква храна ядем, в каква среда отглеждаме децата си и сред какви примери ги възпитаваме? През лятото имах късмета да поживея няколко месеца със сина си в провинцията в чужбина, в периферията на неголям град. Няма да забравя тези мигове – прибирахме се от училище покрай ливада с коне, които дружелюбно идваха да ни огледат, по дърветата скачаха катерици, в тревата се гонеха зайци, а веднъж дори и една сърничка излезе стресната пред нас на пътя. Момчето ми бързаше да хвърли леката раница с две-три тетрадки, книга и комплект цветни моливи в нея (неслучайно изреждам това съдържание), да нахлузи банските и да отидем до басейна. Научи се да плува, намери нови приятели, а на мен ми беше спокойно да погледна през прозореца и да го видя как търчи с другите хлапета в поредната футболна среща насред ливадата – все пак беше времето на Световното първенство в Южна Африка. Бях щастлива майка, защото той се връщаше от игра и  пиеше цяла чаша пълномаслено мляко, на вечеря винаги искаше да му сипя допълнително, заспиваше рано и се събуждаше свеж и ококорен пред новия ден. Дали искам да се върна пак в къщата сред онази ливада? Да, искам. Не държа да е същото място. Само да е някъде, където детето ми ще може да има истинско детство и няма да изглежда като болно всяка сутрин, когато с натежало сърце го будя за училище.

Вероятно копнежът, а след него и осъзнатото желание да се измъкнем от големия град идват с най-голяма сила, когато се появят децата ни. Искаме най-доброто за тях – най-добрата храна, най-доброто училище, най-добрия шанс в живота. А всички тези неща може да им ги даде животът близо до природата. Неосъзнато ние живеем в градовете в най-добрия случай в златни клетки – удобствата на денонощната аптека, денонощния супермаркет и високата заплата ни превръщат в затворници, които работят нещо, което не харесват, живеят на място, което не харесват, прекарват свободното си време със занимания, които или не харесват, или избират, за да компенсират неща, които не харесват. Неслучайно в последните години зачести явлението млади семейства с деца да напускат досегашния си свят в градовете. И неслучайно все по-често чувам мои приятели и познати да казват: „През уикенда бях по едни страхотни селца, не ми се връщаше в София.”
Но не само чистият въздух оказва влияние при вземането на решение да бъде напуснат градът. Обезценяването на стойностите, сред които живеем, изгубването на елементарните морални норми карат хората да търсят начин да си възвърнат емоционалната сигурност. Купуването на стари къщи в обезлюдените села не е случайно, то е опит за завръщане към онези ценности, които в града отдавна не съществуват. Наблюдава се много интересно обратно движение – преди векове хората са бягали към градовете, за да бъдат свободни – от феодала, от робство, от невъзможност за творческа изява. Днес бягаме от градовете по същите причини – заради угнетяващата ни професия, заради постоянната зависимост от съседи, градски транспорт, политически решения, от всички неща, които ни правят несвободни и влияят на възможностите ни за творчество.

Замисляме ли се защо толкова наши познати с удоволствие доят кравите си в игрите на социалните мрежи и с наслада събират реколти, вместо да се заемат със служебните си задължения? Защо игрите, които предлагат да изградиш цял свой нов свят ей така – от нищото, сред дивата природа, стават все по-популярни? Може би е не е далечен моментът, когато ще станем свидетели и участници в едно масово преселение извън големите градове. Дано се случи скоро и дано само светът е готов да ни приеме.

Коментари


Comments powered by Disqus

Очаквай следващия брой на списание За ХОРАТА на пазара на 21 юли 2012 година