Брой 280

Разказвачи на истории

Йоланта Ценова, медникар


Светослав Куцаров, снимка

ИМА ИСТОРИИ, КОИТО ЧАКАТ ДА БЪДАТ РАЗКАЗАНИ...

Гледаш медната чиния, а тя красива като лицето на момиче. Обърнеш я срещу слънцето и започва да свети. Лъчите рисуват върху нея и разказват приказки...
 
Старите майстори бакърджии казват, че в медни джезвета се прави най-хубавото кафе. А греяна ракия в меден съд е като нектар за богове. Медният съд е и топъл, и искрящ. Почти скъпоценен. А умело преплетените украси създават илюзията за затворен в него кехлибар. Гледаш го и ти се струва, че ако го оставиш на тъмно, ще засвети, а ако протегнеш ръце, ще те стопли по-добре от огън.

В ателието на Йоланта, сгушено в пазвата на планината, се е настанил приятен безпорядък. Чувствам се като в малката работилничка на изкусен майстор, който само с няколоко почуквания върху медта къпе света в топлина. Навсякъде се виждат разхвърляни листове бакър, готови да се превърнат в следващата история, да станат основа за картина, за полет, за усмивка.

“Медникарството беше мой избор. От ранна детска възраст много харесвах начина на живот на моите родители. Баща ми – Димитър Манафски, е самоук медникар, навремето научил и майка ми на занаята и двамата свързали живота си с медникарството, а после и моя. Аз съм второ поколение медникар и четвърто поколение занаятчия.
А занаятът е призвание и нагласа, която се трупа с времето. Когато пълзях още тригодишна сред инструментите на моите родители, аз растях с тази нагласа. Затова и до днес казвам, че ако моят дядо е прокарвал пътечка в гората, баща ми я е павирал, аз я асфалтирам, а ако дъщеря ми продължи, ще направи магистрала по този път. Няма нищо по-хубаво от приемствеността. Знам колко е тежко на самоук човек да открива неща, които аз отдавна съм научила, просто защото с тях съм израснала, те са част от мен. А в тежък занаят, какъвто е бакърджийството, няма кой да те научи на тънкостите, да ти покаже къде бъркаш и как да не повтаряш грешките. Много малко останаха тези, които искат да прекарат живота си по такъв начин. Затова и умират занаятите, стават неатрактивни, излизат от бита. Ако преди 200 и повече години медникарството е било необходимост, защото този занаят се е занимавал с практична изработка на съдове, сега той се е пренесъл в областта на изкуството. Аз изработвам медни чинии за сувенири, малки икони, а от 20 години правя и уникални картички с метални орнаменти.”

Още в далечното минало турците донесли медните съдове в нашия живот. Преди това само много заможни хора ползвали метални съдове в домакинството. Турците внасят много идеи от своята кухня в нашата, а с това се променят и съдовете, в които се приготвя храната. Преди повече от 200 години занаятът е бил в невероятен апогей, тогава имотността на едно младо семейство се е измервала в медни съдове. Най-развит е бил в планинските райони – Смолян, Троян, Трявна, Казанлък, Търново. Открай време медникарството се е смятало за тежък занаят. Освен да познаваш тънкостите на метала, трябва да разбираш и от стругарство, да си ковач.
 
... За да пазиш занаята, той трябва да се е превърнал в извор на живот за теб.

“Днес малко хора пият кафе от медно джезве, нищо че е по-хубаво. Още по-малко са тези, които ползват метални съдове в домакинството. Затова в момента на пръсти се броят занаятчиите като мен, а в цяла България сме само три жени. Нищо друго в живота си не съм обичала и не съм вършила с такова желание. Последните 30 години съм свързана само с този занаят. Веднага след като завърших техникум, започнах да го упражнявам, но не е дошъл моментът, в който да кажа, че съм спокойна, че владея занаята. Имам самочувствие, че върша нещо много рядко срещано и ценно, но не мога да кажа, че го владея изцяло. Първото нещо, което изработих сама, беше спортна купа. За да вляза в предприятието на родителите си – Българско народно творчество, трябваше да се явя на изпит и това беше задачата. След това десет години на всички ралита в България ние сме правили наградите.
Най-трудно винаги ми е било да измисля идеята. От момента, в който се ражда една идея, до крайния продукт минава много време. При мен невинаги първото е най-доброто. Учебници няма, всяка задача учи сама, като малка мравчица хиляди пъти повтарям едно нещо, докато накрая ми хареса. Но това става само ако много си обичаш работата. Забранила съм си да казвам: „Не искам, не мога, не знам“. Имам основа, имам и знания, така че няма причина да не правя нещата, както трябва. Благодарна съм на моя учител по дърворезба Костадин Дикански, при когото ме изпрати баща ми навремето. Той казваше, че умният занаятчия трябва винаги да прави сравнение, да се съизмерва с тези около него. Той ни водеше по църкви, манастири, гледахме резбовани тавани, сравнявахме. В първите чинии, които съм изработила, съм вкарала елементи от дърворезбата. И до днес слънцето присъства в тях като елемент на вечността, на непреходното.“

Слънцето бързаше да се скрие в клоните и да отстъпи място на нощта. Дъждът продължаваше да припява есенни мелодии, а в ателието на Йоланта меката светлина, идваща от настолната лампа, караше медта по масата да блести по-силно.  
Металният глас на чукчето продължаваше да разказва дори когато Йоланта бе притихнала, унесена в работа. Под пръстите й се раждаха красиви орнаменти, които започват своя път оттук, за да донесат радост на някой непознат.
“Това чукче е на 110 години, наследство от дядо ми. Имам много чукове, работила съм с какви ли не, но по-добър от него не намерих. Бащата на баща ми е бил ножар и най-младият участник в изложението в Лондон през 1900 година. Още съвсем млад, той продава кравата на баща си и заминава за Лондон с група майстори ножари от Костенец. На връщане му свършват парите и остава в Солинген, Германия. Там започва работа като ножар в заводите Солинген. По-късно обаче решава да се върне в родината си. В Костенец имало много ножари и въпреки че за него винаги имало работа, той решил да си направи собствена мелница и маслобойна и се отказал от ножарството. Тогава завещал това чукче на сина си, а той на мен.
Това, което съм запомнила от баща си и от дядовците си, е, че няма значение какво работиш, важното е да си коректен и да правиш клиентите доволни. Другото е, че ако си обичаш работата, дори най-непривлекателният труд ти носи радост. Без значение колко време отнема и колко пари носи, да обичаш това, което работиш, да си коректен и да правиш хората щастливи е по-важно. Това е моето наследство, уроци, които ще помня винаги. Не съм чиновник, който работи от 8 до 17, мога да правя скици, където и да се намирам, по всяко време.
Възможността да творя навсякъде е много ценна, около мен е пълно с хиляди идеи, които чакат да бъдат реализирани. Кутии, пълни със скици, започнати орнаменти, проекти. Може да мине много време, докато на един орнамент му дойде редът. Може едно парченце бакър да стои дълго, преди да се превърне в красива чиния, която ще намери своя собственик и той ще й се радва.”

Малкото полутъмно ателие, старата семейна къща със стени, отрупани с медни предмети, топлите очи на Йоланта останаха в онази есенна вечер. И сега, като се връщам към срещата си с нея, съм спокойна, че някъде има един човек, който ще продължи да прави нещата по единствения възможен добър начин.

Материалът е реализиран със съдействието на Националната занаятчийска камара

Коментари


Comments powered by Disqus

Очаквай следващия брой на списание За ХОРАТА на пазара на 21 юли 2012 година