Есента на американското недоволство
Обикновен костюм или шлифер на ръба на студеното време, куфар в ръка. Срещала съм такива минувачи по улиците на Ню Йорк или Вашингтон, без да се замисля, че те може би не идват от път.
„Тези хора са всъщност бездомни. Всичко, което все още притежават, е в техните куфари”, ми казва Джефри, 51-годишен продавач на Street sense, вестник, писан и продаван от бездомни. „Но те изглеждат така, сякаш отиват на работа?”, питам учудено. „Те може и да работят, обаче…-, ми отговаря Джефри - те са загубили жилищата си, не могат да плащат кредитите си и когато градът заспи и те ще си легнат… но на улицата или в спалните за бездомни”.
Водим този шокиращ разговор с Джефри през декември пред полицейските заграждения, които спират достъпа до протестиращите, окупирали улицата, станала символ на лобизма, К Street във Вашингтон. Малко по-късно полицията ще разруши временната дървена постройка, издигната от протестиращите като символ на къщите, от които банките гонят тези, които не могат да си плащат жилищните кредити.
Да, сред протестиращите вече три месеца по градовете на Съединените щати има бездомни и хора, които не могат да плащат ипотеките си и остават на улицата. За критиците на движението „Окупирай” това е основание да твърдят, че протестът е маргинален. Сред протестиращите има и безработни, обаче има и хора, които работят като underemployed (на по-ниски заплати или под нивото за образованието им). Има студенти, които, за да платят поскъпващите такси за университет, още млади задлъжняват с непосилни дългове, има пенсионери, които не могат да купуват лекарства, и хора, които не могат да плащат здравни осигуровки.
Те казват „ние сме 99-те процента срещу единия процент мултимилионери, чиято алчност за свръхпечалби и бонуси доведе до срива на банките”.
Фактите
46 милиона американци живеят в момента под границата на бедността. Анализаторите се тревожат, че средната класа изчезва. Пропастта между богати и бедни става все по-голяма.
Ожесточените политически спорове в Конгреса са за данъчното облагане на богатите. Възприемани като стълб на американския модел, богатите имат данъчна „ваканция” за високите доходи и на практика плащат по-нисък процент данъци, отколкото наетите работници. Милиардерът Уорън Бъфет сам признава, че плаща по-малки данъци от секретарките си. След като си платят данъците, доходите на работещите от средната класа се приближават до границата на бедността заради рецесията и поскъпването на живота. Липсата на социална система и обществено здравеопазване води до мащабно отпадане от борда на сума домакинства. Теоретичното понятие от американската социология working poors работещите бедни се изпълва със съдържание.
Идеята: „Един друг свят е възможен!”
„Хората преди печалбата”, „Данъци за богатите”, са от най-често срещаните лозунги по време на протестите. Срещаме ги по улиците на Ню Йорк, Вашингтон, Оукланд, Лос Анджелис и не само там. Виждали сме ги вече в Гърция, Лондон, Мадрид, Париж, а след като акцията във финансовото сърце на капитализма превзе публичното пространство, повече от 1000 града вече са маркирани със знака на движението „Окупирай”. Движението се самоописва така: съпротивително движение без лидери, на хора с различен цвят на кожата, различен пол и политически убеждения.
Хронология на един глобален протест
Движението „Окупирай” признава, че е вдъхновено от арабската пролет. Но в предисторията му влиза и критиката на глобалния капитализъм още от протестите в Сиатъл през 1999 година.
На 13 юли 2011 канадското списание за радикална култура Адбъстърс призовава недоволните „да наводнят” с палатки долната част на финансовия център на Манхатън.
На 2 август пред прочутата статуя на бика на Уолстрийт плахо се открива сезонът на „генералните асамблеи”. Движението Anonymous публикува призив за протест на Уолстрийт и маската на Гай Фокс става символ на протестите.
На 17 септември протестът залива тесните улички във финансовото ядро на Манхатън и се събира в парка Зукоти.
На 29 септември е подписана Декларация на Окупацията www.nycga.net/resources/declaration.
На 30 септември над 700 души са арестувани на Бруклинския мост в Ню Йорк.
Арестът маркира поредицата от полицейски акции, които до средата на декември „изчистиха” площадите с цената на полицейско насилие, прострелване на протестиращ ветеран от мисията в Ирак, влачене за косите на млади и стари, а снимките на 84-годишната Дорли Рейни, задушаваща се от сълзотворен газ, влезе в дългата хроника на брутални арести. В нея влизат полицейските акции в Бостън, Оукланд, Лос Анджелис, Бъркли, Солт Лейк сити, Портланд.
На 15 октомври хиляди окупират Таймс скуеър, демонстрации срещу капитализма избухват в Рим и Лондон.
На 2 ноември общата стачка в Оукланд окупира пристанището.
На 15 ноември, два дена преди „Окупирай” да навърши два месеца, в един часа през нощта полицията „разчиства” Zuccоtti парк с дълговълнови акустични звукови оръжия.
На 17 ноември в няколко града се провеждат демонстрации по случай втория месец от раждането на „Окупирай”…
На 30 ноември демонстрации за защита на публичния сектор от мерките за затягане на коланите избухват паралелно в Европа и САЩ.
Лицата на протеста
Докато траеше окупацията на парка Zuccotti, там можеше да срещнеш както бедни афро- и латиноамериканци, така и ученици и студенти от средната класа, ударена от изгърмелите балони на ипотечната криза и безработицата. Можеше да се разминеш с философи като Славой Жижек и млади журналистки активисти като Наоми Клайн.
Лозунгите разкриват различните каузи, които движението „Окупирай” подслонява: протест срещу социалната несправедливост и финансовите кръгове, срещу лобистите, военното присъствие навън, за свобода на интернет, срещу смъртното наказание, срещу расовата дискриминация, срещу замърсяването на природата. Декларацията на „Окупирай” даже визуално не е линеен текст, а е нарисувана като кръг от проблеми, които са взаимносвързани.
Подобно на тази нелинейна декларация, в която липсва йерархия между отделните проблеми, организационният модел е такъв: съпротивително движение без лидери. Няма повтарящи се лица в изявленията по големите медии, няма лидери, няма един или двама говорители на протеста, защото… говорителите са много.
People’s Mic
Първата забрана на кмета на Ню Йорк беше за високоговорителите. Тя доведе до използването на т.нар. човешки микрофон в общите събрания на протестиращите. Искаш думата, говориш, правиш пауза, за да може всеки чул да информира по-далечните от него от ухо на ухо Да се говори дълго и объркано става невъзможно. Решенията са по-бавни, но са по-аргументирани и ясни.
Традиционните медии – можело и без тях
Ако досега реалността беше медийно явление (едно събитие или протест не се е случил, ако не е показан по телевизиите или описан в пресата), то сега „Окупирай” на практика започна да разбива този принцип. В началото корпоративните медии не отразяваха окупациите. Вместо да се оплакват от информационно затъмнение, протестиращите започнаха да действат в паралелната медийна реалност на социалните мрежи, блоговете, интернет сайтовете. Всеки протестиращ може да бъде „медия”, стига да туитне картината от акцията, или ако качи текст и снимка на блога си. Няма нужда да четеш Ню Йорк Таймс или да гледаш телевизии. Това доведе до обрат, изненадващ и за медиите, и за експертите по медии. За да не се окажат излишни, корпоративните медии сега трябва да догонват събитията покрай „Окупирай”. Ефектът на информационно затъмнение засега изглежда невъзможен.
Феновете и критиците
Яростните опоненти на протеста са в твърдото републиканско ядро. Консерваторите виждат в протеста реминисценция на 1968; зад реалните лица на протестиращите днес, те виждат хипитата на 60-те и с лека ръка обобщават движението като левичарско и маргинално. За току-що отказалия се от републиканската надпревара кандидат за номинация за президент Херман Кейн протестиращите са „завистници, хвърлили око на чуждите кадилаци”. За шефа на политическата кампания на републиканците протестиращите са „просто бездомници, които намират подслон в палатките”.
Сред симпатизантите на движението „Окупирай” има университетски преподаватели, икономисти и съветници в ООН като Джефри Сакс, служители в банки и даже банкери, като главният управител на Банката на Канада, професори по политически науки, социология и философия, има филмови режисьори като политически критичния Майкъл Мур, има и музиканти като рапъра Лупе Фиаско и композитори като Филип Глас.
Политическите ефекти
Полицейските рейдове, арестите и ”чистките” тук, в Съединените щати, където свободата на протест продължава да бъде идеал, не водят засега до отслабване на протеста.
През октомври, според проучване на общественото мнение, направено от списание Тайм, движението Окупирай Уолстрийт преминава по популярност т. нар. чаена партия (Tea Party), движението на консервативните, недоволни от загубата на влияние на републиканците. Аналогиите обаче са подвеждащи. В движението Окупирай Уолстрийт срещам хора с тениски с лика на Обама, обаче и с плакати с критики към президента, за когото са гласували преди три години.
Според някои анализатори има вероятност Обама да загуби в предстоящите през 2012 избори твърдите ядра на подкрепа най-вече от младите и студентите, който през 2008 година гласуваха за пръв път в живота си тъкмо за него.
Според други изборите ще захранват с енергия протестното движение, още повече че републиканските кандидати за президентска номинация не пропускат да го критикуват като заплаха за американските корпорации. Движението получи морална подкрепа от демократите в Долната камара на Конгреса и въпреки че официално не се изказва за Окупирай Уолстрийт, президентът Обама очевидно все повече ще залага на голямата тема за нуждата от корекция на социалната несправедливост. Идеите за прекратяване на практиката на данъчни облекчения за богатите, “tax the rich”, са в съзвучие с протестните движения. Какъв ще е ефектът върху движението, дали ще бъде обезличен критичният му потенциал от факта, че Белият дом може да говори със същия език, предстои да видим.
Едно е сигурно. Движението промени начина, по който се описва кризата, и успя да замени финансовите понятия със социални.
Вместо за дългове и дефицит Америка заговори за социална справедливост и социално неравенство.
Това, което предстои да видим, е... зимата. „Зимата на тяхното недоволство”, не по аналогия с последния роман на Джон Стайнбек, а заради голямата метафора на сезоните, като започнем с Арабската пролет. Метафора, която се намести на мястото, което през ХIХ век беше запазено за думата „революция”.
