Спечелена битка
Кадри от моята лента за Коста
След 20 години, откакто потегли натам, отдето няма завръщане, пак съм на перона на гарата. Място, където чаканият човек отдалеч се разпознава сред прииждащите хора. Репортерът Коста Батков се задава същият. В характерните си контури, „багаж” и детайли – носи се сред пътниците, устремно поклащащ се напред в скроения си от природата суперформат ХХL с фотоапарата, куфарчето с пропуски за превземане на континеталните цитадели, с касетофончето, с неговата запазена марка усмивка – многоволтова, но с дяволит финал.
Имах вече такова провиждане преди четири години, което описах в Стандарт по повод годишнина от края на пътя му. Тогава близките и приятелите му не вярваха, че лъчението на човека може да изчезне без следа, да се стрие само в прах-земя. И вятърът да го отвее. Опитваха се да вярват, че мощното лъчение изструява нагоре в просветваща материя, която взима участие в живота им, мисли за тях. И като че ли успяваха. И сега вярвам, че нишката на живота не се прекъсва от житейския край. Видими или не, трептенията остават. До окончателния край – единствено забравата прерязва тази лента. Коста спечели тази битка с нея. Отлага точката...
Сега поводът е началото на живота му, а то е преди 80 години. В него има достатъчно от всичко – освен талант и преданост в работата, любознателност и въображение, стръв към горещата новина, има деликатност, зорко око за детайла, вчувстване в безрадни участи.
Все още си мисля, че опитът да рисуваш човек с думи прави образа далечен, неизбежно уединен и невъзможен. Да съживяваш в зеницата си невъзвращенец – да описваш след десетилетия видяното, невинаги е занимателно четиво за онзи, който не го познава? Живите му колеги и вече остарелите му герои обаче препрочитат вълнуващи за тях редове от истории – задвижват образи, заседнали кадри в спомените им без операторска помощ.... По тази причина патосът им би трябвало да се извини...
И аз не мога да се дистанцирам от нагнетената краткост в опита да не изпусна важното от действения живот на Коста. Например: Образът на Репортера е трайно тифецван върху житейската му лента. Опъната от Родопите (родното му Левочево) и нагъната във всички български и планетарни посоки. Там, дето са ставали сражения, бедствия, политически и природни обрати в общи и лични съдби. Народна младеж, Поглед, Отечествен фронт – върволица от неосветени от камерите хора, водещи се за безименни, в омъглеността на онова, вече изтеклото, затрупано време.
Вярно е, че е вървял по билата на обектите, които са определяли височините на деня, но непрекъснато е хващал в обектива си човеци от подножието с техните чешитлъци и лични истории. С разкаянията им и възвърнати приятелства. И у нас, и по света доброволно са го отвличали хора по сергии, кръчми, площади извън протоколните събития и места. Редом до интервютата с имена, които се закотвят в историята, се навъртат персонажи от масовката на живота – тунелджии, миньори, бракониери, просяци, самотници. Блещукат и редки находки – видни конспиратори като ловеца на нацисти (Симон Визентал). И дръзки пътешественици, воини на честта като капитан Георги Георгиев.
Доста спасителен шум дигна навреме Репортерът около заклещването на капитана в последната миля преди финала на пътуването му. Всичко това, уви, отстъпва по сила на краткия, напълно достатъчен апотеоз за човеците, предизвикали искрената възхита на Репортера. Спомням си заглавието за строителите на каскадата Белмекен-Сестримо, изречено кратко и точно: „Хора, които заслужават всички най-хубави думи наведнъж”.
Коста непрекъснато върви. С походка, характерна не само за габаритите му, а и за енергиите, събудени от нощно листене на бележници и архиви – те дърпат цялата му фигура леко напред. Бърза с Никон в ръка с възбудена мисъл към поредната цел. Естествена скорост в този наклон, ако репортерството е избран път завинаги... Ако нормалното живеене е редовно всеотдайно журналистическо работене. А то включва няколко „баналности” – чети, търси, мисли и гледай.
Спомням си го като търпелив водач на кандидат-пътешественици, когато бе кореспондент на Отечествен фронт в Брюксел. С мъжа ми се катерихме по кулата, подсилвайки със стръв въображението си да си представим в далечината бойното поле на легендарната битка при Ватерло, преди да я видим в панорамната й ретроспекция. Той ни чакаше долу с търпеливо разбиране.
И сега, на тези години, когато все по-често се задъхваме, без да се издигаме на такава височина, отчитам с каква огромна доза доброта посрещаше възторженото ни бърборене, с каква окуражаваща усмивка ни даваше право да изживеем личното си „откритие”. И това се случваше на всяко паметно място. Усмивката му като че бе знак за примирение – какво от това, че слагаш в раницата си на пътешественик камъчета, изгладени от много други преди теб.
Коста не подбираше събеседници и приятели рангово, паникбутонът му беше под ръка и не очакваше ответност от жестовете – да ти избърше сълза, да стопи тревога, да те поощри в писането, в куража да живееш. Дори в последния си час Репортерът се е страхувал не за края си, а за живота на най-близките. Отбил е колата от пътя, докато съзнанието му е угасвало...
Вече 25 години не го срещам по пътя, но ми е трудно да говоря за него в успокоеното „бе“. Знам, че за хората, които вече са в отвъдното, ритуално се говори приповдигнато. Обикновеното става необикновено... Подтикът е разбираем – да не късаш нишката, да се съпротивляваш на забравата. В случая с Коста Батков – Репортера, обаче приликата с тази практика е наистина външна. Или както се казва в уговорките към филмите с документален сюжет – случайна...
