Април 2012 • Брой 11

Разказвачи на истории

Бойка КичуковаДантелени спомени

Изящните пръсти на есента заплитаха приказки в клоните по пътя към нова история. Денят притичваше по сивия асфалт и унесен в свои си работи, подреждаше времето, като гледаше да не изпусне и минута за нещо неважно и незначително.

Притихнала в цветния свят на жените от Момин проход, пристъпвах безшумно по криволичещата уличка на паметта. Заплитах истории от тънка нишка, изтеглена от миналото, омотано на хурката. Съшивах бели дантели от спомените на тези жени, съживяващи нещо отдавно забравено. Така ги запомних, така са пред мен и сега – усмихнати, с лица, набраздени от хубаво и от лошо. С ръце, изморени от нямане, но пълни с красиви бродерии, шевици, сукмани мънистеновезани и с любов към традицията. Началото на бяла история, оплетена в тънка дантела и минало.

Когато имаш знанието, времето само навързва историите.

„Правим напълно доброволно това, което малко хора в наше време биха сторили. Възстановяваме забравени вече занаяти, песни, ритуали, характерни за Самоковско-ихтиманския район. Изработваме плетени колани, бродираме и шием дантели, както помним от нашите майки и баби. Възстановяваме и традиционното за нашия край плетене на кене (шити дантели) и платене на фурке, на които се изработват подреси, използвани за украса на местни забрадки – ресачи. Навремето са се шиели два вида подреси – едините със сърма – златна и сребърна, за украса на празничните шамии, и вторите – с бял конец, с които украсявали ежедневното облекло. В миналото всяка жена била забрадена, затова и красивата кърпа била задължителен елемент от носията. По нея са съдели за уменията на жената. В нашия край има една поговорка: „Хубост къща не върти”, а ние се гордеем с трудолюбивите си и с усет към красивото жени.”

Бойка Кичукова разказва, връща се, усмихва се, включва някоя от жените в разговора и отново продължава. Рядко съм срещала по-позитивна и отдадена на идеята жена, затова и нейната история така ме увлича. Тя е читалищен секретар в Момин проход само от две години, но заразява с енергия и ентусиазъм всички около себе си, та всеки с радост и желание принася своите знания и умения за възраждането на старините.

„Ако повече хора правят това, което ние правим, традициите и връзката с миналото никога няма да се скъсат, а запазвайки тази връзка, ние запазваме българщината. Искаме да разпространим, да срещнем повече млади хора, да покажем нашите традиции. Това са нашите корени, нашето минало. Всички жени, които участват в проектите към читалището в Момин проход, идват по собствено желание, а и с помощта на фондация Работилница за граждански инициативи успяваме да възстановим и съхраним нашето минало и, което е още по-важно, да го предадем на тези след нас. Всички изделия, които произвеждаме по начина, по който са го правили нашите майки и баби, са част от нашата носия. След това ги използваме за обогатяване на същите тези носии, оставени ни от тях. Възстановяването на бродерията като самостоятелен занаят, практикуван в миналото като част от местната носия, е важна посока в нашите дейности. Възраждаме позабравени занаяти, които всяка българка е практикувала. От октомври, когато приключвала работата на полето, жената сядала вкъщи и започвала да приготвя облеклото си и това на семейството, както и всичко необходимо за бита. По нашите земи се отглеждали основно овце, затова и всичко се изработвало от овча вълна. Първо се остригвали овцете, вълната се носела на реката да се изпере, след това се разчепквала, влачела се на дарак, слагала се на къделя и се предяла. Нишката се пресуква, намотава се и тогава започва да се тъче. С тези занимания са били заети дните на домакините през зимата. Събирали се на седенки или сами в домовете си, криели идеите си една от друга. Като излязат за Великден, всяка искала нейната носия, кърпа, чорапи да са най-красиви.”

„Забележителни са облеклата и хубостта на селянките по тези места. Те са облечени с бели ризи от дебело платно, но изпъстрени по края с коприна от всякакви краски. В това облекло те са много хубави и напети.“

(Така пише за българките в Ихтиман етнографът Братислав от Митровица през 1591 година.)

„Моят баща беше железничар. Като отида да го посрещна на гарата във Вакарел, облека зелената фута, наглася се и с приятелките се разхождаме по перона, правим си движение, както казвахме – баба Христина Николова е на 82 години, но разказва със завидна точност как е изработвала сама всяка част от своето облекло. – Носила съм носия много дълго време. Най-напред през 1945 година мама ми направи сукман, после, като пораснах и сложих бялата фута (престилка), вече бях мома за женене. Като се ожени момичето, тогава носи и бели яки, които също са плетени на една кука. Аз дълго време пазех своята – подарък от моята свекърва. Шила съм си ризата с дантели, вълнения сукман, ризето, забрадката и чорапите. Помагах на мама и за себе си правех. Първо носехме изтъкания плат на тепавица, после го багрехме с естествени боии накрая – при терзията. Ушитата дреха се украсяваше. Използваха се сърма, мъниста, пайети или пулчета за празничните носии. Сама си плетях подресите, както сега плета фурке, някога е имало специални игли, сега ги птлета с обикновена игла, но пак се получава. Дантелата шиехме отделно и после я пришивахме върху ризата. Нашата носия не е типична шопска, нарича се самоковско-ихтиманска, има малко и от шопската, и от тракийската. Много са красиви облеклата ни.”

Сукманената носия, типична за този регион, е вълнена тъмноцветна дреха със затворена туникообразна кройка. Сукманът е без ръкави или с ръкави до лактите. Върху ризата имало цветни бродерии, такива обточвали ръкавите и шията. Върху сукмана била везана украсата на облеклото – в бяло, синьо, зелено, червено, черно. Отгоре се слагала престилка – червена, зелена или жълта, пристегната с плетен колан или красива панделка.

Баба Христина плете на фурке и заплита своите спомени, далечни, но ясни и цветни, събрали топлината на любовта и мъдростта на времето. От другата ми страна 77-годишната баба Стефка Зашева я допълва: „И аз съм носила такава носия дълги години. Помня, че за малките празници носeхме фустанели, бяха в различни цветове – жълти, шекерови, шарени, червени с кадифе, много красиви и изкусно изработени... с бродерии по ръкавите на бялата риза, около шията, по маншетите. Една носия се прави през Великите пости и на Великден се пременяш и излизаш на мегдана. Всяка да покаже колко е сръчна. Помня и колко трудно беше всичко на ръка да направиш и много време отнемаше изработването, но не е имало друг начин. Правeхме си чеиз, тъчахме килими, възглавници, чорапи... Ако отиде младата невeста в нова къща, трябва да си занесе всичко, няма кой да й го направи, няма и откъде да си го купи.“

Двете жени разказват още шарени истории за празници и за трудности, а около тях момичета шият, плетат, пеят народни песни. Миналото и бъдещето, събрани в уютната работилница на времето.

В материала участват още: Христина Котларова, Еленка Кацарова, Еленка Котларова, Персиана Герасимова, Кристияна Митова, Алекс Герасимова, Мартина Христоскова, Борислава Йорданова, Стефани Кангалова, Кристина Димитрова и Васил Стайков от Фолклорен ансамбъл за песни, танци и обичаи – Момин проход.

Материалът е реализиран със съдействието на Фондация Работилница за граждански инициативи (ФРГИ) и представя проекти, финансово подкрепени от фондацията. Ако искаш да научиш повече за работата на ФРГИ и да подкрепиш нейните каузи, посети www.rabotilnicata.bg.

Коментари


Comments powered by Disqus

Очаквай следващия брой на списание За ХОРАТА на пазара на 21 юли 2012 година