Април 2012 • Брой 11

Временно

Новите митове на Европа

Откъм река Маас духа леден вятър, който прониква през дрехите и сякаш достига до костите. Не е късно, но улиците на Маастрихт са вече безлюдни, автомобилният трафик е слаб за софийските стандарти, тук-там се забелязва по някой колоездач или човек, бягащ за здраве, останалите пешеходци са рядкост. Къде са хората? Повечето къщи в града нямат завеси и през големите прозорци се виждат семейства, насядали около масата. Заведенията не са особено пълни, явно повечето местни предпочитат домашния уют. Нощният живот в Маастрихт е пълна трагедия, нищо общо с Амстердам, казват ми български студенти, които учат там по програмата Еразъм. “Избрахме да дойдем тук не само защото образованието в Холандия е наистина добро, бяхме чували, че купонът е невероятен. Оказа се мит”, твърди Таня, второкурсничка от Софийския университет.

Маастрихт е родно място на ЕС във вида, в който го познаваме днес. С договора, подписан тук през 1992 година, Европейската икономическа общност прераства в съюз с наднационални институции – комисия, парламент, съд.
Наред с останалите промени, които донесе в живота на обитателите на континента, Обединена Европа роди нов градски фолклор, нови митове като например този, че Брюксел бил въвел стандарт за формата на краставиците и по-кривите били забранени за продажба.
Свободното движение на хора улесни контактите между жителите на двете части на континента, разделени някога от Желязната завеса, но създаде и нови форми на древния мит за изгнанието. Родената в днешна Хърватия и живееща в Холандия писателка Дубравка Угрешич пише: “Изгнанието е притча за блудния син, алегория за предателството, изгнаничеството и наказанието, мит за двойника и смяната на ролите, мит за Одисей, разказ за Фауст и Сатаната, предлагащ възможности за по-различен живот, изгнанието е приказка за прогонването от дома, за търсенето на дом и за завръщането у дома (Магьосникът от Оз), изгнанието е приказка за Иванушка Глупака, парабола за съзряването, романтична епопея на индивидуалния бунт, изгнанието е и изключително привлекателен мит за метаморфозите”.

След падането на комунистическите режими милиони източноевропейци потърсиха щастието си в западната част на континента. За част от тях емигрантската реалност се оказа разочароваща, но други твърдят, че за нищо на света не биха се върнали в страните си, преминаващи през сякаш безкраен преход. Колкото хора, толкова и различни истории, но всички те са обединени в една голяма история за богатия Запад и бедния Изток или, ако предпочитате, за Стара и Нова Европа. А тази голяма история на свой ред е част от архимита за изгнанието, за който говори Угрешич.
Още от времената на бягството на Моисей и народа му от Египет, на Великото преселение на народите, на завладяването на Америка преселението е процес, болезнен както за пришълците, така и за местните. Срещата с вДругия е предизвиквала ужас, далеч преди екзистенциалистът Жан Пол Сартр да възкликне: “Адът, това са другите”. Това твърдение не би трябвало да бъде валидно за ЕС, доколкото съюзът е безпрецедентна наднационална структура, защото е създадена изцяло на доброволен принцип и за разлика от някогашните империи, не завладява с груба сила нови територии, а ги привлича като магнит с така наречената си мека сила.

Не би трябвало, но на практика е, въпреки официалната идеология на ЕС, синтезирана в слогана Единни в многообразието. Сред последните примери е сайтът на Партията на свободата (ПС), приканващ холандците да подават сигнали за проблеми, предизвикани от източноевропейци. 
Без да подстрекава открито към омраза, целта на сайта е ясна – да утвърждава негативните стереотипи и митове за имигрантите от Източна Европа. Митове, експлоатирани с охота от десни популисти от цяла Западна Европа като лидерът на ПС Герт Вилдерс, на когото фактът, че е женен за унгарка, очевидно не му пречи да провежда кампания срещу източноевропейците.
“Концентрирането на Вилдерс върху Източна Европа е може би малко изненадващо. По-скоро бихме очаквали сайт, на който да бъдат докладвани ислямските имигранти в Европа, чиито страни въобще не са част от ЕС. От друга страна, е ясно, че точно на Вилдерс и на Холандия дължим това, че България и Румъния не са част от Шенген. Като се имат предвид днешните проблеми, например този с циганите, всеки може сам да си представи какво ще стане, когато двете страни се присъединят към Шенген”, коментира германският крайнодесен сайт Politically incorrect news (Политически некоректни новини).

Разбира се, ние, българите знаем, че тези притеснения са повече от пресилени, тъй като нищо драматично няма да се случи след приемането ни в Шенген. И в момента всеки, който желае да отпътува към Западна Европа, може да го направи, а премахването на граничния контрол само ще ни освободи от задължението да показваме личните си карти на границата.
За ново масово преселение обаче не може да става и дума.
Използването на другите като плашило е любимо занимание на не един или двама политици, които дължат кариерата си на страховете на част от населението.  С по-голям или с по-малък успех в инструмент за сплашване може да се превърне всеки народ.
Бившият сенатор Рик Санторум например употребява за тази цел холандците в кампанията си за номинацията на Републиканската партия за кандидат-президент на САЩ. Санторум напада европейските приятели на президента Обама, като твърди, че 10% от всички смъртни случаи в Холандия се дължат на евтаназия, а половината от тези умъртвявания са извършени насилствено върху безпомощни пациенти. Според републиканеца възрастните хора в европейската страна са така ужасени да не станат жертва на лекар-мизантроп, че си слагат гривни с надпис: “Моля не ме евтанизирайте”.

Тези твърдения нямат, естествено, нищо общо с истината. В Холандия евтаназията е само доброволна, съгласието на пациента е водещо, двама лекари удостоверяват с подписите си, че болестта му е нелечима, а смъртността вследствие на евтаназия е много далеч от 10%, писа наскоро Вашингтон пост. Несъстоятелността на думите на Санторум обаче, изглежда, няма голямо значение за част от електората и бившият сенатор вече спечели предварителните избори в няколко щата, като все пак изостава в общата надпревара.
Холандският професор Ян Бурума, преподавател в американския Бард Колидж, смята, че посланията на Санторум са насочени към точно определена група от американците – преобладаващо бели, от малките населени места, силно религиозни, дълбоко консервативни в културно и социално отношение, убедени, че Обама и европейците са безбожни социалисти.

Подобна целева група имат и европейските крайнодесни. Техните избиратели може да не са мнозинство, но пък са сравнително постоянни и им осигуряват дълголетие на политическата сцена. За да си гарантира спокойно политическо съществуване, един крайнодесен популист в никакъв случай не трябва да позволява страховете на населението да се уталожат, а да ги подхранва при всяка възможност. Тук на помощ идват митовете, изопачената действителност, стереотипите, които е трудно да бъдат опровергани с рационални доводи, тъй като съответната част от електората е склонна да приема всеки разумен аргумент като пропаганда, като част от някаква теория на конспирацията и е готова да даде подкрепата си на всеки, който обещае да унищожи вятърните мелници, които преди това е успял да представи като страховити великани.
Лошото е, когато такива политици успеят да се превърнат във фактор във властта или когато смятаните за умерени лидери също възприемат подобна реторика с цел да увеличат електоралната си подкрепа. Свидетели сме как с наближаването на президентските избори във Франция президентът Саркози втвърдява тона спрямо имигрантите и дори се обяви за ревизиране на Шенгенското споразумение. В Холандия пък правителството на малцинството разчита на гласовете на Партията на свободата и очевидно се вслушва в мнението й.

Когато разбра откъде сме, един колега от Маастрихт ни каза, че бившият кмет на града подал оставка заради някаква имотна афера в България, осведомяват ме моите познати студенти по програма Еразъм. Да, а сега същият човек е министър в правителството в Хага, изненадвам ги аз. Значи е мит, че такива неща стават само у нас? – питат те.  Мит е, отвръщам.

Коментари


Comments powered by Disqus

Очаквай следващия брой на списание За ХОРАТА на пазара на 21 юли 2012 година