Април 2012 • Брой 11

Зелено време

Чисто бяло

ДРУГОТО ИМЕ НА АНТАРКТИДА МОЖЕ ДА БЪДЕ И ОСТРОВ УТОПИЯ

Първите полярници, осмелили се да стъпят на тази земя, посвещавали повече от две години от живота си на експедиции, а често и самото си съществуване. След 20-ата си поредна експедиция професор Христо Пимпирев се завръща със същите присвити от усмивката очи, сякаш полярният вятър е запечатал щастието от срещата с Антарктида завинаги върху лицето му.


 Топлината на -20 градуса

„Антарктида е някакъв специален вид тръпка, случваща ми се при всяко стъпване на континента. Един напълно друг свят, онзи, който наричам „по-добрия”. Място, от което не можеш да избягаш, толкова далеч е от цивилизацията, че мисълта за вкъщи идва с теб и превръщаш базата си в дом. Е, не сме напълно изолирани, разполагаме със сателитен телефон. Все още нямаме радио, телевизия и интернет, но компенсираме  липсата им с висока душевност. Вечерите са времето ни за разговори, песни, свирене на китара, танци – изобщо за живот като между много близки хора. 
Приемам Антарктида като модел на обществото на бъдещето. И е много естествен процесът, при който екологичната й чистота е прераснала в чистота на отношенията. Усещането за затвореност върви наравно с нуждата да помагаш, да си отдаден на другите. Наистина, стъпиш ли на тази толкова чиста земя, просто няма как да си хвърлиш случайно боклука, няма как да нагрубиш с дума човека. Прехраната ти е това, което си донесъл, и ако свършиш провизиите, единствено „съседите” могат да ти помогнат. Нашите най-близки съседи са от испанската антарктическа база. Водим преговори от типа: „Ние привършваме с месото, ще ни изпратите ли от вашето?“ „Да, разбира се, но пък ние искаме в замяна български мед.”

Лице на промяната

„И на тези недокосната от замърсяването земя човешкото присъствие е все по-забележимо. Американската база Макмърдок през лятото събира 10 000 души, на един остров от южния шетландски архипелаг – Кинг Джордж, има писта за самолети, три хотела, дори банкомат. Градове като Ушуайя и Пунто Аренас нараснаха двойно. Туризмът стана актуален и все повече хора искат да видят последната девствена земя на планетата. За съжаление все по-очевидна е и промяната в климатичните условия на Земята, полюсите са нейният лакмус. В Западна Антарктида, там, където е и нашата база, топенето на ледниците е значително. През 1993 единият ледник опираше до една от къщите, сега е на около 150 метра назад. Глобалното затопляне е и в основата на българските проекти – как промените в климата влияят на животинския и растителния свят. Нашият проект изследва тюлените. Взимаме малко парче от кожата им и го подлагаме на ДНК анализ. Резултатите ще открият нещо важно – как хората ще реагират на глобалното затопляне.”

И така вече 20 пъти…

„Най-новата експедиция преди всичко е юбилейна. България се утвърди като полярна нация с база като едно малко селище. Имаме кметство, поща, параклис, четири къщи на изключително красиво място на остров Ливингстън. Тя е „магнит” за много международни екипи, които живеят заедно с нас.
Тази година японските учени направиха голям пробив – целта им бе да се извърши полет с безмоторен самолет и много прецизна геофизична апаратура. Тази апаратура трябваше да заснеме от въздуха каква е земната повърхност под ледената покривка. Учените направиха около 120-километров полет, най-дългия правен с безмоторен самолет в Антарктида, и помня, че видях сълзи в очите на японците, щом се приземиха. Един наистина невероятен успех, случил се и с помощта на българите.

Антарктида ме промени като човек... Казано просто, обичам доброто у хората, което се проявява на такива места, обичам откъсването от напълно урбанизирания ни свят, от ежедневието на бързи обороти, при което забравяш за близките си, затрупан със задължения и амбиции.
Ако не бях полярник, сигурно щях да съм един зъл, зъл професор, зарит в бумаги.” (Смях.)

Коментари


Comments powered by Disqus

Очаквай следващия брой на списание За ХОРАТА на пазара на 21 юли 2012 година